В преддверието Пташник намери кутията, за която Портър беше споменала, върху метална носилка.
— Преди да пипате каквото и да е, ще ви помоля да си сложите това — каза Пташник, като извади чифт бели латексови ръкавици от шкафче на стената. — Ще накарам хората от лабораторията да прегледат материалите, за да видим дали няма да изскочи някоя улика, по която да идентифицираме убиеца.
Нолън и дядо му последваха указанията на детектива; дебелите мазолести длани на Мартин едва не опровергаха твърдението, че ръкавиците пасват на всички размери.
Пташник извади джобно ножче и преряза тиксото около картонения капак. Мартин погледна в отворената кутия. Всяка част от облеклото на Волф беше опакована отделно в прозрачна пластмасова торбичка с етикет. Той се вгледа във вратовръзката и дългото палто.
— Йохан беше облечен с тези дрехи последния път, когато се видяхме — каза Мартин. — Сигурно е бил убит същата нощ.
Яките на ризата, костюма и палтото на Волф бяха черни от отдавна засъхнала кръв.
— Клане — процеди Мартин гневно. — Ужасен начин да умре човек.
Старецът положи внимателно всяка от опакованите дрехи, като че ли духът на приятеля му все още беше свързан с притежанията. Ронлива кал покриваше предната част на палтото и панталоните на Волф; върховете на обувките бяха зацапани и окаляни.
— Беше ужасна нощ — припомни си Мартин. — Земята беше все още влажна от дъждовете предишния ден. В петък следобед стана достатъчно студено и заваля сняг. Натрупа тридесетина сантиметра до събота сутринта.
— Което е било в полза на убиеца — подхвърли Пташник, докато размишляваше над спомените на Мартин. — Вие сте подал заявлението в събота следобед, но полицията е могла да започне проучване най-рано в понеделник. Снегът е прикрил следите от престъплението през уикенда, а после работниците са се върнали и са запълнили дупката.
Мартин измъкна овехтялото кожено куфарче на Волф от дъното на кутията.
— Ето го, Нолън — обяви той.
Пташник разпечата найлоновия плик, а Нолън внимателно извади куфарчето и отвори закопчалката. Тъмнокафявата кожа беше напукана и мръсна. Повдигна капака и погледна вътре.
— Когато се разделихме, Йохан ми каза, че има малко работа и писма за писане — спомни си Мартин.
Вътре Нолън видя плик и шест папки с твърди корици. Извади плика.
— Още едно писмо до Рафаел Парамо. Може ли да го отворя?
Пташник кимна одобрително.
Нолън внимателно прокара облечения си в ръкавица пръст под ръба на плика; напуканото лепило поддаде съвсем лесно. Той издърпа сгънатите страници и ги постави на носилката.
— Като другите е — каза Нолън. — Първо споменава за личните си дела, после се гмурка във физиката. Погледни това, дядо. Разказва на Парамо за годежа си с Ели.
Мартин бързо прочете първата част на писмото и се усмихна.
— Бил е щастлив, когато го е писал.
Докато Мартин четеше писмото, Нолън измъкна една от тетрадките.
— Йохан винаги носеше тетрадка със себе си, където и да отидеше — припомни си старецът. — Той беше много затворен човек, особено по отношение на работата. Някои от колегите му смятаха, че е малко параноичен, а може и да е бил. След всички тези години живот с Гестапо и постоянна бдителност мога да разбера, че си е изработил начин да предпазва идеите си. Просто се чудя какво би направил, ако е имал наум нещо гениално — като Айнщайн. Имаше много примадони в места като Мичиганския университет, хора, които биха се засегнали, ако Йохан им покаже, че е по-умен от тях.
— Мислите ли, че някой от колегите му може да го е убил от професионална завист? — попита Пташник.
Мартин сви рамене.
— Не знам. Просто се опитвам да намеря някакъв смисъл. Йохан обичаше това, което правеше; дори понякога се опитваше да ми обясни върху какво работи, но то просто отскачаше от бедния ми мозък. Но ми се струва, че единственото ценно нещо, което Йохан притежаваше, беше това, което носеше в главата си и записваше в тетрадките си.
— Трудно е да се повярва, че това е било под земята повече от петдесет години.
Подвързията изпука рязко, когато Нолън разтвори тетрадката; страниците обаче бяха все още бели. Първата страница съдържаше внимателно изрисувани скици и малко текст.
— Какво мислиш? — допита Мартин.
— Рисунките са математически, но никога не съм виждал алгоритъм, който да генерира образ като този. Едно нещо е сигурно — Волф е можел да рисува.