— Нолън, какво има, човече? Не сме се виждали от дълго време. Чух за вълненията в Саут Бенд. Май си се уредил с неприятности.
— Все старата история, приятелю.
Грин се засмя.
— Разбирам те, човече. Хора като нас няма нужда да си търсят неприятности; както е с пчелите и меда — те ни намират сами.
Като шеф по информационните системи Грин се стремеше информацията, изворът на живот за консорциума, да тече безпрепятствено по електронните вени и артерии на сградата. Привидната лекота, с която се справяше с работата, беше удивителна, като се има предвид разнообразието от персонални компютри и работни станции из консорциума.
Сърце на електронната империя на Грин бяха двойка суперкомпютри, които той смяташе за своя лична собственост — наскоро придобита масивна паралелна машина на „Мой Електроникс“ и първоначалният „Крей“ на консорциума. Високата тънка „Мой“ беше в интересен контраст със сплесканата цилиндрична форма на „Крей“, което подсети Грин да ги кръсти Стан и Оли6. За предния панел на всяка от машините висеше закрепена снимка на комика, на когото беше кръстена.
— Липсвах ли ти тук? — попита Нолън, докато стискаше протегнатата ръка на Грин.
— Знаеш как е. Трябваше да монтирам Стан сам-самичък. Е… заедно с пет-шест техници от „Мой“.
— Как работи?
— Като шампион.
— Чудесно, защото имам проблем, върху който ще искам да го пробвам. Как си с разбиването на кодове?
— Официално никога не съм се докосвал до кодове.
— А неофициално?
— Спомняш ли си двеста петдесет и шест битовата схема, която някакъв гений измисли за правителството и се предполагаше, че е непробиваема?
— Ти си този, който я е разбил?
— Признавам си. Бях замесен в малката пакост. Много обичам предизвикателства.
— Това ме радва. Нека ти покажа за какво става въпрос.
Килкъни придърпа един от столовете до масата и седна до Грин.
— Влез в системата на кампуса и директно в сървъра на лабораторията за реставрация.
— Така — отговори Грин, докато кликваше върху иконките на различни компютърни мрежи, свързани към консорциума. — Вътре сме.
— Търсим директория, наречена „Волф Кодекс“.
— Кодак, като филмовата компания ли?
— Не, кодекс, като илюстрираните тетрадки на Леонардо да Винчи. Това, което искам да ти покажа, са висококачествени сканирани изображения на страниците на едни доста стари тетрадки, които са били намерени до тялото в кампуса.
— На убития професор?
— Същият. Йохан Волф е преподавал физика в университета две години след края на Втората световна война до деня, в който е бил убит. Според някои доста уважавани физици, един от които познаваш…
— Келси?
Нолън кимна.
— … покойният професор Волф може би е бил един от най-блестящите умове на двадесети век.
— Последния път, когато погледнах календара, бяхме двадесет и първи век, приятелю.
— Може и да е така, но ако Келси и Сандстром са прави, ако Волф не е бил убит, двадесет и първи век щеше да започне преди тридесет години — в технологично отношение.
Грин подсвирна.
— Много ли е останало от тези тетрадки?
— Всъщност са в изненадващо добра форма. Експертите ми казаха, че са с добре направени платнени твърди корици и от сравнително висококачествена хартия. Тунелът, в който са били погребани, ги е предпазил като времева капсула. Почти няма поражения по тях.
— Не си спомням да съм чел нещо за тетрадки, намерени с тялото.
— Полицията си мълчи, защото засега не искаме да оповестяваме откритието си. Те очакват и ние да си мълчим. След малко ще видиш защо.
Грин прегледа директориите на лабораторията за реставрация и накрая намери папката с име „Волф Кодекс“. Когато се опита да я отвори, се появи прозорец, искащ парола за достъп.
— Е? — попита Грин нетърпеливо, като погледна към Нолън за помощ.