61.
Пайн, Мичиган
„Преди няколко дни бях в прегръдките на хубава жена в Москва — помисли си Дима, като се изплю на земята близо до хижата. — А сега съм в забравено от бога блато.“
Късно през съботната вечер той и още един бивш войник на име Иля прелетяха над половината земно кълбо до Канада, а после бяха закарани до Блу Уотър Бридж в Мичиган. А сега патрулираше в блатото и се възстановяваше от комбинирания ефект на умората от полета и махмурлука.
Дима прогони още един рояк от непрекъснато изникващите комари, които го тормозеха. Докато разтъркваше мястото на врата си, където свирепите насекоми го бяха нахапали, той забеляза проблясък на отразена слънчева светлина сред откритата част на мочурищата. Огледа малкото хълмче, където беше видял отблясъка, после забеляза още един.
Дима залегна покрай възвишението. Беше виждал подобни отблясъци в Афганистан и Чечня и зад тях винаги се оказваха хора.
— Йосиф — обади се той по микрофона си.
— Да — отговори грузинецът.
— Дима е. Видях отблясък върху близкия хълм, на северозапад от лагера. Искам разрешение да разследвам.
— Имаш го. Изчакай на позиция, докато изпратя някой друг да те замести на поста.
Йосиф знаеше, че отблясъкът, видян от Дима, най-вероятно не беше нищо важно, но пренебрегването дори на най-обикновено явление по време на мисия като тази можеше да се окаже фатално.
— Иля, поеми поста на Дима.
Иля се надигна от старинната кушетка, преметна автомат през рамо и излезе през входната врата на хижата. Когато наближи северозападния ъгъл, Дима му махна и запълзя нагоре по възвишението.
— Горски — тихо каза Ахсан, — струва ми се, че някой е забелязал окуляра ти.
Горски помръдна изпод леката камуфлажна брезентова наметка, която покриваше легналото му тяло, и залепи око в телескопичния мерник на пушката, за да огледа зоната пред себе си. Двамата с Ахсан бяха известни заедно като отряд „Бог“, защото можеха да поразяват като мълния, спуснала се изневиделица от небето.
— Виждам го на десет часа — съобщи Горски. Дългото дуло на специално направената му петдесеткалиброва пушка определяше дванадесетия час спрямо позицията им на хълмчето.
— Да, повика заместник, после тръгна към онези дървета. Ще го държа под око, просто исках да знаеш, че всичко е под контрол.
— Благодаря ти — каза Горски на партньора си.
Той се прицели към прозорчето на стаята, в която държаха двете заложнички. Провери настройките на мерника си и се увери, че разстоянието и посоката на вятъра са в негова полза.
Слушалката в ухото му припука.
— „Ангел“ до „Бог“, тръгваме.
— Чувам те, „Ангел“ — отговори Горски.
Снайперистът издърпа назад спусъка, докато той не изщрака на място. Тази стъпка спестяваше по-голямата част от енергията, необходима за стрелба с оръжието, и премахваше и най-слабия откат, предизвикан от внезапното дърпане на спусъка. От това разстояние и най-малкото потрепване на пушката на Горски лесно можеше да произведе изстрел далече от целта. Ако се стигнеше до стрелба, смъртта вече висеше съвсем леко върху натегнатия спусък.
Като правеше знаци с ръце, Едуардс поведе „Ангел“ в действие. Отрядът се разпадна на две огневи подразделения — първото, съставено от Едуардс, Родригес, Хепбърн и Гилгалън, а второто — от Гейтс, Детмър и Дарвас.
Докато бойната единица на Едуардс се изкачваше по глинестите възвишения и се насочваше към хижата, Гейтс се отправи към „Танго“, който патрулираше в близост до позицията на неговото звено. Два изстрела излетяха в бърза последователност от стария, поръчан от правителството през 1911 година колт четиридесет и пети калибър; двете метални кълба пробиха дупка с размера на половиндоларова монета в челото на мъжа. Главата му отскочи назад от силата на удара, а тялото я последва в полета й към земята.
Откос от полуавтоматично оръжие разби стъклата на прозореца на една от задните стаи на хижата. Детмър отговори със залп от петдесеткалибровия си автомат, който разби на парчета дограмата и част от окачените щори.
Като се възползва от прикритието, осигурено от неговата стрелба, отрядът на Едуардс стигна до задната врата на хижата. Родригес я изрита с такава сила, че бравата се изтръгна от дървената рамка.
Едуардс хвърли звукова и заслепяваща граната през вратата на хижата. Тюлените прикриха очите си, когато бомбата избухна с комбинация от ослепителен блясък и зашеметяваща ударна вълна, която повали повечето хора в безсъзнание. Тюлените хлътнаха през изпълнената с дим врата, всеки съсредоточил вниманието си и насочил дулото към различна част от пространството пред тях. Всеки беше отговорен за ставащото в неговата зона на смъртта.
Голямата стая беше чиста. Едуардс махна на Гилгалън и Хепбърн да проверят стаите от едната страна, докато той и Родригес прочистваха помещенията от другата.