Сципион ми даде и някои допълнителни подробности за него. Бил юридически съветник и често посещавал мосю Безансон, както каза Сципион, „прекалено често, за да бъде добре за стария сподар“; той беше убеден, че Безансон много страдал от това познанство, или както той се изрази: „Сподарят Гаяр играеше стария сподар; лъжеше го много, много пъти, сигурен съм“.
По-нататък научих от моя болногледач, че през летните месеци Гаяр живеел в плантацията си и бил всекидневен посетител на „голямата къща“ — жилището на мадмоазел Безансон, — където се чувствувал съвсем като у дома си; и се държал — каза Сципион — „също като че къщата е негова, а той — сподар на плантацията“.
Стори ми се, че Сципион знаеше нещо повече за този човек, нещо определено, за което не му се искаше да говори. Това беше съвсем естествено, като се има предвид скорошното ни запознанство. Ясно ми беше, че той изпитваше силна неприязън към Гаяр. Дали я градеше върху действителни неща, които знаеше за него, или това беше инстинктивно чувство, силно развито у тези домашни роби, на които не се позволява да разсъждават?
Разказът му обаче разкриваше прекалено много факти, за да бъдат рожба само на инстинкта: те миришеха на истински случки. Трябва да е научил тези неща отнякъде. Откъде ли ги е научил?
— Кой ти е казал всичко това, Сципион?
— Рора, сподарю.
— Аврора!
Глава XVI
Г-н Доминик Гаяр
Усетих внезапно почти страстно желание да узная коя е Аврора. Защо? Дали защото името беше необичайно и красиво — а то наистина прозвуча като ново и красиво име в моите саксонски уши? Не. Дали поради благозвучието на думата и връзката й с митологията, или поради по-слабата й връзка с розовите багри на изгрева и блестящото северно сияние70? Дали някоя от тези мисли не събуди у мене това тайнствено влечение към името „Аврора“?
Нямах възможност да размисля или да запитам Сципион още нещо, защото в този миг на вратата се изпречиха двама мъже, които, без да кажат нито дума, влязоха в стаята.
— Докторът, сподарю — пошепна Сципион и отстъпи, за да даде път на господата.
Не беше трудно да се каже кой от двамата е „докторът“. Лицето му носеше отпечатъка на професията му и аз не можех да го сбъркам; веднага познах, че високият блед мъж, който ме гледаше с въпросителен поглед, бе ученик на Ескулапа71, и то с такава сигурност знаех това, сякаш в една ръка той държеше дипломата си, а в другата — табелката от вратата на своя кабинет.
Беше около четиридесетгодишен с доста правилни черти, макар че лицето му не можеше да се нарече хубаво. То беше обаче интересно поради интелектуалния си и доброжелателен израз. Две или три поколения назад то е било германско лице, но американският климат — политически, искам да кажа — беше смекчил грубите бръчки, издълбани от вековния европейски деспотизъм, и беше почти възстановил първоначалното благородство на неговите черти. По-късно, когато се запознах по-добре с американските типове, бих го определил като пенсилванско лице и наистина то беше такова. Пред мене стоеше възпитаник на един от големите медицински факултети на Филаделфия, д-р Едуард Райгарт. Името потвърди предположението ми за немския му произход.
Общо взето, моят лечител ми направи добро впечатление още от пръв поглед.
Колко различно впечатление ми направи неговият другар; обзе ме враждебност, омраза, презрение, погнуса! Едно чисто френско лице — не това благородно френско лице, което виждаме у Дюгекленовци72, Жан Бартовци73 и у много от старите хугенотски74 герои или в сегашни дни у един Ролен75, Юго, Араго76 или Пиа77 — а такова, като стотици други, които дебнат около Борсата или зад кулисите на Операта или които ви се мръщят изпод хиляди фуражки в редовете на войска, съставена от грубияни. Едно лице, което бих описал най-добре, ако кажех, че чертите му ми напомняха лисица. Не се шегувам. Аз ясно виждах тази прилика. Виждах същите тесни, полегати очи, същия остър и подвижен поглед, който говореше за дълбоко лицемерие, за крайно себелюбие и жестока безчовечност.
В другаря на доктора аз виждах лисица в човешки образ с всички нейни качества — силно развити.
Присъединих се към мнението на Сципион, защото ни най-малко не се съмнявах, че пред мене стоеше г. Доминик Гаяр. Това беше той.
Нисък на ръст, мършав, но човек, който явно можеше още много да издържи, преди да се раздели с живота. С целия си коварен и гъвкав вид, както и с нрава си, той приличаше на carnivora78. Очите, както вече забелязах, бяха полегати, много извити надолу. Очните ябълки не бяха кълбовидни, а повече приличаха на тъпи конуси, на върха на които се намираха зениците. Очите му бяха черни и блестяха като очите на невестулка. Те сякаш, искряха с някаква постоянна усмивка, но тази усмивка беше съвсем цинична и престорена. Всеки, който съзнаваше някаква своя слабост или вина, чувстваше като че Доминик Гаяр знае това и му се надсмива. Когато наистина узнаете за някое чуждо злощастие, усмивката му ставаше още по-язвителна, а малките изпъкнали очички искряха от явна наслада. Той обичаше себе си и мразеше себеподобните си.
70
74