Косата му беше черна, рядка и права, веждите — рунтави, черни, полегати; нямаше брада; мъртвешки бледото му лице беше увенчано с огромен нос, подобен на папагалска човка. Облеклото му говореше донякъде за неговата професия: тъмни сукнени дрехи и жилетка от черен сатен, а вместо връзка — широка черна панделка. На възраст изглеждаше към петдесетгодишен.
Лекарят провери пулса ми, запита ме как съм спал, погледна ми езика, повторно провери пулса и след това любезно ме посъветва да лежа, „колкото мога по-спокойно“. За да ме убеди, той ми каза, че съм бил още твърде слаб, че съм изгубил много кръв, но се надявал да възстановя силите си за няколко дена. Поръча на Сципион да се грижи за диетата ми и му нареди да ми приготви за закуска чай, препечен хляб и пиле на скара.
Докторът не ме попита как съм бил ранен. Това ми се видя малко странно, но го приписвах на желанието му да не ме безпокои. Навярно мислеше, че всеки намек за събитията от миналата нощ можеше да ми причини ненужно вълнение. Аз пък се тревожех за Антоан твърде много и затова не можех да мълча, а запитах дали няма някакви новини. Нищо ново не се знаело за него. Сигурно бил загинал.
Разказах обстоятелствата, при които се бях разделил с него, и разбира се, описах моя двубой с онзи негодник и как бях ранен. Не можех да не забележа странното изражение, което се изписа на лицето на Гаяр, докато говорех. Той цял се беше превърнал в слух, а когато споменах за сала от столове и казах, че той надали е удържал управителя дори и за миг, стори ми се, че видях в тъмните очи на адвоката да блясва радост! Положително в тях се таеше зле прикрито задоволство, неприятно за гледане. Може би нямаше да го забележа или поне нямаше да го разбера, ако не бях чул туй, което ми разказа Сципион. Сега обаче добре разбирах значението на това изражение и въпреки че Гаяр многократно, лицемерно повтаряше: „Нещастният г. Антоан!“, ясно виждах тайно да тържествува от самата мисъл, че старият управител е отишъл на дъното!
Когато свърших разказа си, Гаяр дръпна доктора настрана и няколко минути двамата беседваха тихо помежду си. До мене долиташе част от разговора им. Изглежда че за доктора беше все едно дали го чувам, или не, докато другият много държеше думите им да не стигат до слуха ми. От отговорите на лекаря успях да разбера, че лукавият адвокат искаше да ме махнат от сегашната ми квартира и да ме преместят в хотела на селището. Той наблягаше на неудобното положение, в което щяла да изпадне младата дама (мадмоазел Безансон)… сама в къщи, с един непознат… млад мъж и т.н. и т.н.
Докторът не смяташе, че трябва да ме местят поради тези причини. Самата дама не желаела това — всъщност не искала и да чуе подобно нещо; добрият доктор Райгарт направо се изсмя на „неудобното положение“! Условията в хотела били далеч от желаното, а освен това той бил вече претъпкан с други пострадали; тука гласът на говорещия се сниши толкова, че до мене долитаха само откъслечни изрази като „чужденец“, „не е американец“, „загубил всичко“, „приятелите далече“, „хотелът не е място за човек без пари“. На последното възражение Гаяр отговори, че той щял да поеме сметката ми в хотела.
Това нарочно беше изречено високо, та да го чуя; щях да съм благодарен за такова предложение, ако не подозирах някаква зловеща подбуда зад щедростта на адвоката. Докторът отвърна на предложението с нови възражения.
„Невъзможно“ — каза той, — „ще предизвика треска“, „голям риск“, „не поемам отговорност“, „лоша рана“, „голяма загуба на кръв“, „поне засега трябва да остане тука“, „ще може да се премести в хотела подир някой и друг ден, когато позакрепне“.
Обещанието да ме преместят подир някой и друг ден като че ли задоволи невестулката Гаяр или по-скоро той се убеди, че това бе единственият начин по който можеше да се постъпи с мене, и съвещанието завърши.