Колкото и смешно да беше това описание, аз съвсем не бях наклонен да се забавлявам с него. Твърде много се интересувах и се вслушвах във всяка подробност с вълнение, което не можех да обясня.
Най-сетне портретът беше завършен и аз почувствах, че това е образът на хубавото видение. Когато Сципион спря да говори, аз лежах на ложето си и изгарях от непреодолимо желание да видя тази прекрасна… тази безценна квартеронка.
Тъкмо тогава от къщата звънна звънче.
— Сципион викат, сподарю… това за него звънят… аз ще дойда пак подир една минута, сподарю.
С тези думи негърът ме напусна и изтича към къщата.
Аз лежах и размишлявах за необикновеното, донякъде романтично положение, в което обстоятелствата неочаквано ме бяха поставили. До вчера… до снощи бях пътник без ни един долар в кесията и не знаех кой ли покрив ще ме подслони, а днес — гостенин на дама, млада, богата, неомъжена — болен гостенин, на легло за неопределено време, заобиколен с такива грижи и внимание. Тези мисли скоро отстъпиха пред други. Моето видение ги пропъди от ума ми и аз започнах да го сравнявам с описанието на квартеронката, дадено ми от Сципион. Колкото повече ги сравнявах, толкова повече се учудвах на сходството им. Как е възможно да съм сънувал нещо толкова живо? Почти невероятно. Положително трябва да съм го видял! Защо не? Когато съм загубил съзнание и съм бил внесен вътре, заобиколен съм бил от хора; може и тя да е била между тях? Това действително е вероятно и обяснява всичко дали тя е била там? Ще трябва да попитам Сципион, когато се върне.
Дългият разговор, който бях водил с моя болногледач, ме беше изморил, тъй като все още бях слаб и изтощен. Ярката слънчева светлина в стаята не ми попречи да задремя. След няколко минути се отпуснах на възглавницата и заспах.
Глава XVIII
Креолката и квартеронката
Спал съм дълбоко може би около един час. После нещо ме събуди и аз полежах още няколко минути така и само наполовина възприемах впечатленията отвън.
А това бяха приятни впечатления. Сладко ухание се носеше край мене и аз долавях леко шумолене на коприна, което обикновено говори за присъствието на добре облечени жени.
— Той се събужда, мамзел! — прошепна тихо някакъв сладък глас.
Очите ми, вече отворени, се спряха върху тази, която говореше. За няколко мига мислех, че продължавам да сънувам. Пред мене стоеше чаровният лик, пищната черна коса, блестящите очи, витите вежди, малките извити уста, румените бузи — всичко беше пред погледа ми!
„Сън ли е това? Не, тя диша: тя се движи… тя говори!“
— Вижте, мамзел! Той ни гледа! Сигурно е буден!
— Не, това не е сън, не е видение; това е тя… това е Аврора!
До този миг все още не бях се разбудил съвсем. Изглежда, че гласно съм изразил мисълта си, а може би последния израз да съм казал тъй високо, че те са ме чули. Възклицанието, което последва, ме събуди напълно и аз видях до леглото си две женски фигури. Те стояха и изненадано се гледаха една друга. Едната беше Йожени; другата без съмнение беше Аврора!
— Твоето име! — рече учудено господарката.
— Моето име! — отвърна също тъй учудено робинята.
— Но откъде знае името ти?… Откъде?
— Не зная, мамзел.
— Идвала ли си преди тук?
— Не, досега не съм идвала.
— Много странно! — каза младата дама и ме изгледа с въпросителен поглед.
Сега вече бях съвсем буден и разбрах, че съм говорил на глас. Трябваше да обясня откъде зная името на квартеронката, а нямах представа какво да кажа. Ако разправех това, което си бях мислил, ако дадях сметка за промълвените от мене думи, щях да изпадна в крайно глупаво положение; от друга страна, ако премълчех, щях да предизвикам у мадмоазел Безансон някои странни мисли. Нещо трябваше да кажа — налагаше ми се да излъжа.
С надежда, че тя ще заговори първа и може би ще ми подскаже някакво обяснение, аз не отворих уста в течение на няколко мига. Престорих се, че раната ме боли и с мъка се обърнах в леглото. Тя сякаш не забеляза това, а остана все тъй изненадана и само повтори думите:
— Много странно е, че знае твоето име!
Непредпазливите ми приказки бяха й направили впечатление. Не можех да мълча повече, затова отново се обърнах и като се престорих, че едва сега забелязвам присъствието на девойката, поздравих я и изказах своята радост, че я виждам пак.
След един-два въпроса, пълни със загриженост за моята рана, тя ме запита:
— Но как тъй назовахте Аврора по име?
— Аврора! — отвърнах аз. — Ах, нима ви се вижда чудно, че зная нейното име? Благодарение на добросъвестните описания на Сципион още от пръв поглед можех да кажа, че това е Аврора.