— О, щом е тъй! — прекъсна го дамата. — Щом не можете да ми обещаете, че няма да се надбягвате, ще трябва да почакам някой друг параход.
Капитанът клюмна глава за няколко секунди. Очевидно размишляваше какво да отговори. Да се лиши от предвкусваното вълнуващо преживяване и удоволствие от надбягването, от победата, която очакваше с увереност, и големите последици от нея; да помислят, че се страхува да изпита бързината на парахода си, че се страхува да не бъде бит — всичко това щеше да създаде за съперника му прекрасни условия за бъдещо самохвалство и да представи него в незавидна светлина в очите на екипажа и пътниците, които се бяха настроили вече за надбягване. От друга страна, да отхвърли молбата на дамата, основателна, ако се погледне трезво, и още по-основателна, ако се вземе предвид, че тя е собственичка на няколко каруци товар и че е богата плантаторка от „Френския бряг“ и може да намери за удобно да изпрати идущата есен няколкостотин бурета захар и още толкова бъчви тютюн с неговия параход, — всички тези съображения, казвам, правеха молбата й доста основателна. А ако поразмислим, ще видим, че именно тъй се бе сторила и на капитан Б., защото след кратко колебание той обеща да я изпълни, макар и не съвсем на драго сърце. Очевидно капитанът се съгласи след известна вътрешна борба, обаче интересът надделя и той обеща.
— Приемам вашите условия, мадам. Параходът няма да се надпреварва. Обещавам ви.
— Assez35! Благодаря! Monsieur capitaine, много съм ви задължена. Ще бъдете ли тъй любезен да се разпоредите да натоварят стоката ми. Колата ще пътува също. Този господин е моят управител. Елате тук, Антоан! Той ще се погрижи за всичко. А сега, моля ви се, капитане, кога смятате да потеглите?
— Най-много след петнадесет минути, мадам.
— Сигурен ли сте в това, mon capitaine36? — запита тя и многозначително се засмя, което показа, че неточността на параходите й е позната.
— Съвсем сигурен, мадам — отговори капитанът. — Можете да бъдете уверена.
— О, в такъв случай веднага ще се кача на борда! — и като изрече това, скочи леко от стъпалата на каляската, протегна ръка на капитана, който галантно беше предложил услугите си да я отведе в дамския салон. За известно време тя изчезна не само от моя възхитен поглед, но и от погледите на доста голям брой пътници, вече пленени от това прекрасно видение.
Глава VI
Управителят Антоан
Бях поразен от външността на тази дама. Не толкова от физическата й красота, макар и изключителна, колкото от особеното й държане. Бих изпитал затруднение да опиша това, което представляваше известна braverie37, подсказваща смелост и самообладание. В обноските й нямаше грубост, а безгрижие на девойка, весела като лятото и волна като хвърчаща паяжинка; но личеше, че при нужда е способна да прояви голяма твърдост и сила. Тая жена би минала за красива, в която да е страна, красотата й беше съчетана с изящество в облекло и държане, а това веднага подсказваше, че е дама, свикнала с обществото и светския живот. И при това беше още млада — положително не много повече от двадесетгодишна. Обаче в луизианския климат жените узряват рано и една креолка на двадесет години38 изглежда като англичанка на тридесет.
Дали беше омъжена? Не ми се виждаше вероятно, още повече че ако имаше „някой“ в къщи, една дама като нея не би употребила изразите „моята плантация“ и „моят управител“, освен ако този някой не се ползва с достатъчно уважение, или, накъсо казано, ако е смятан за „никой“. Би могла да бъде вдовица — много млада вдовица, — но даже и това не ми изглеждаше вероятно. Според мене, тя нямаше вид на вдовица и нито дрехите, нито изгледът й напомняха за траур. Капитанът я беше нарекъл „мадам“, обаче той явно не познаваше нито нея, нито пък обичайните френски обръщения. При съмнителен случай като този трябваше да я назове „мадмоазел“.
Колкото и неопитен да бях по онова време — „зелен“, както казват американците, — не ми липсваше известно любопитство по отношение на жените, особено когато се случеше те да са красиви. В този случай любопитството ми беше събудено от няколко други обстоятелства. Първо, от привлекателната хубост на самата дама; второ, от начина, по който беше водила разговора, и фактите, които разкриваше този разговор; трето, от обстоятелството, че дамата беше или на мене се струваше креолка39.
Дотогава много малко бях общувал с хора от тази особена „народност“ и много ми се искаше да узная нещо повече за тях. Бях вече открил, че те съвсем не са готови да отворят вратите си на саксонския пришелец — особено старото креолско noblesse40, което и до ден днешен гледа на англоамериканските си съграждани донякъде като на окупатори и узурпатори! По него време това чувство беше дълбоко вкоренено. С течение на времето обаче то вече изчезва.
38
39