Всички тези разсъждения ми минаха през главата, докато се катерех с най-голяма бързина. Лаят престана, което донякъде ме успокои. Най-после, най-после стигнах горе при явора.
— Халеф, горе ли си още? — попитах.
— Да, говори по-тихо и се качи бързо — заради кучетата!
След няколко секунди седях горе при него.
— Всичко свърши, сихди! — каза ми той. — Погледни нататък!
Прониза ме страх, какъвто още не бях изпитвал. Хюсеин Иса висеше на кръста, а родителите му бяха вързани долу за стеблото.
— Ще умре ли? — попита Халеф. — Вече четвърт час виси. Веднага след окачването му неговите родители поискаха да ги пуснат.
— Глупците! По какъв начин е захванат?
— С ремъци.
— Прободоха ли го?
— Не.
— В такъв случай няма да умре за един ден. Отказана ми бе помощ. Но ние двамата ще го измъкнем, а заедно с него и родителите му, драги Халеф. Как стоят нещата с кучетата? Колко са и къде са се дянали?
— Три са. Бяха пуснати навън веднага след появата на родителите. Полаяха малко, после замлъкнаха. Тичат постоянно около ограждението, но не са ме усетили. Имат лоши носове.
— Носовете са им добри, стига само да бъдат насочени на дирята. Чуй!
Ненадейно притича едно куче. Не бяха дресирани да се държат вкупом и това ме зарадва.
— Слушай сега плана ми! — продължих. — Преди всичко трябва да бъдат отстранени животните. Ще слезем. Не бива да стреляме. Ти ще застанеш зад мен. Когато някое пристигне, аз ще го уловя, ще го задържа здраво, а ти ще го намушкаш в сърцето.
— Не, сихди, не! Те ще ти откъснат гръцмуля от шията!
— Не се безпокой за мен! Тези псета не могат да ми навредят. Само да можех да виждам с двете очи! Ще пристъпим към дело, след като умъртвим кучетата, и то с помощта на огъня. Ща запалим на това място сухото ограждение, за да отклоним вниманието от срещуположната страна, където виси Хюсеин Иса.
— Мир махмалли ще го пречукат, преди да тръгнат насам.
— Аз ще им попреча с карабината си.
— От тази страна ли ще бъдеш?
— Ще бъда отсреща в прохода, който прорязахме. За да се разгори пожарът в подходящия миг, аз трябва да отида отсреща с карабината, а ти да останеш тук. Ще запалиш сухите клони веднага щом чуеш три пъти да излайва чакал. Ще имаш грижата да лумне бързо и да не може да бъде изгасен. После пристигаш при мен.
— Ще подклада няколко огнища — три… четири… пет.
— Ето ти кибрит, а сега ела!
Слязохме. Аз си съблякох сетрето, навих го на руло и го намотах плътно около врата си. Халеф си извади ножа. Малко след това чухме отляво пъхтене.
— Внимавай… идва едно! — предупредих хаджията, който застана трескаво зад мен.
Горящите в бивака огньове хвърляха слабо сияние насам, така че можеше да се различи едно животно с необикновения ръст на хрътка от кюрдска порода. Пъхтенето бързо приближаваше. Кучето пристигаше в галоп. Видя ме, спря за миг и се изстреля с мощен скок към гърдите ми, без звук да издаде. В същия миг аз разперих ръце, приведох се напред, за да не бъда съборен от животното, и точно когато поиска да ме захапе, обгърнах врата му. Зъбите му се впиха в навитото сетре, но не можаха да ме наранят. Аз от своя страна притиснах врата и главата му към гърдите си с такава сила, че дъхът му секна и тялото се отпусна вяло.
— Мушкай сега, Халеф!
Хаджията заби ножа четири-пет пъти в ребрата на животното. Аз пуснах кучето и то остана неподвижно.
— Хамдулиллах, успяхме! — отдъхна облекчено Халеф. — Не го считах за възможно, сихди. Ако другите…
— Тихо! — прекъснах аз словоизлиянията му. — Пак идва едно, този път отдясно.
Обърнахме се в тази посока. Второто куче беше обработено по същия начин, с единствената разлика, че когато му приклещих врата, в смъртния си страх ми одраска с ноктите на задните лапи бедрата. Едва след по-дълго време се появи третото, последното животно, което беше обезвредено като първото, без да ме нарани. Сега помогнах малко на Халеф да събере горивен материал, за да подкладе няколко огнища и огънят да може бързо да се разпространи. После побързах с карабината си към отсрещната страна на кюрдския бивак. Пропълзях там в направения от нас проход и сега разпятието бе пред мен.
Иса, който бе трябвало да стане светлина на исляма, висеше на набързо изготвения кръст, но не прикован болезнено с пирони като Спасителя, а вързан с ремъци. Въпреки това лицето му беше разкривено от болки, а мускулите потръпваха в спазми. Родителите му умишлено бяха вързани към стеблото на шан фъстъка с лице един към друг. Ръцете от лактите надолу бяха свободни, така че можеха да се докосват, но не и да си помогнат.