Заради пълното оздравяване на моето око и напредналото годишно време трябваше да се откажа от ездата си до езерото Урмия. Сега смятах да яздя нагоре покрай Горна Заб и през планините Тура Гхара отново да се върна при Бююкзаб.
Най-сетне една сутрин потеглихме с Халеф. Всички мир юсуфи ни придружиха на известно разстояние. Когато си вземахме сбогом, Фатима Мариях ми целуна през плач ръцете и помоли:
— Мисли за мен, господарю, както аз ще мисля за теб през цялото време! Ти нямаш жена, но имаш майка. Поздрави я от мен! Аз винаги ще се моля за нея и за теб.
А Юсуф Али вдигна кожените ленти на яката си, извади ножа, вряза си на гърдите две дълбоки, кръстосани рани и каза:
— Бях дал оброк да го сторя. Това е моят знак — Ес Салиб, Христовия кръст, с който оттук насетне ще живея и с който ще умра. На теб го дължа. Пътувай с Божията закрила и бъди щастлив, както сега съм аз.