Выбрать главу

Николай Близнаков

Лабиринт

На следващия завой вече се спрях. Нищо определено не бях разбрал дотук, а и напред виждах все същото — еднообразните високи стени от неизвестен мек материал, които нищо не обещаваха, завои, завои и много разклоняващи се коридори. Цял лабиринт. Трябваше да разбера какво се крие в него, да изтръгна тайната му въпреки подличкото олекване в стомаха ми, сякаш с всяка крачка рискувах все повече и някаква потайност ме дебнеше иззад завоите. Разбира се, това бяха глупости, смътните предчувствия и тем подобни са много уместни само с чашка кафе след вечеря в женска компания, така че не им обръщах внимание, още повече че всичко бе тихо, спокойно и съвършено пусто.

Наложих си да продължа напред. Това странно „каменно цвете“ (така си го нарекох, за да се чувствам малко по-уютно тук) бе моят шанс. Когато стените му се изправиха пред всъдехода ми, разбрах, че ако само го заобиколя, нищо няма да науча. И ето вече няколко минути внимателно пристъпвах все по-навътре. Отдолу — най-обикновена тазианска почва, а от двете страни скали, изградени от много мек наглед камък, покрит със зелено-синкав мъх и множество леки пукнатини, между които се оформяха миниатюрни „възглавнички“ с неправилна, заоблена форма. Много вандалско щеше да е да издълбая с бластера няколко ниши и се покатеря до билото на една от стените, но ако бях сигурен, че никой от нашите няма да разбере… Дали бих се въздържал?

А животът тук не бе само в мъховидни форми. Срещаха се следи от едри движещи се същества и именно едно от тях ме доведе до входа на „каменното цвете“. Допусках, че съществата може би се крият навътре в лабиринта, допусках, че могат да са опасни и агресивни, и напредвах предпазливо, с готов бластер. Странната обстановка и тишина наоколо провокираха въображението ми и то вече не се поддаваше на дисциплина — вече си представях, че може зад всеки ъгъл да се крие нещо неописуемо, че ей сега в стената ще се открие таен отговор и нещо ще изскочи оттам, че всички тези скалисти лабиринти не са нищо друго, освен обвивката на животно, което ходи навън на лов, а вътре се прибира за почивка. Последната хипотеза ми се стори особено елегантна и както пристъпвах внимателно, продължих да си я развивам. Да… сигурно лабиринтът е нещо като черупката на охлюв, разбира се, неизвестното животно често напуска „къщичката“ си, за да ловува… впрочем може би не е едно, а са много, може би се е оформила някаква странна симбиоза от организми, самостоятелни до известна степен, но свързващи се при нужда и лабиринтът е тяхната крепост? Или… кой знае, може би част от тях? Сега вече определено започна да ми става неприятно, като че ли любознателността ми вече не се уравновесяваше с разпаления от въображението инстинкт за самосъхранение, спрях се и внимателно се заослушвах, защото ми се стори, че чувам някакви неясни шумове. Нещо като къркорене, като движение на течности в затворен обем и просмукване на въздух — приличаше ми ту на дишането на хремав великан, ту на влачене на голо тяло по пясък… но не, беше нещо различно, разбира се, при това доста неприятно, защото не бях сигурен нито откъде идва, нито какво е, нито дори дали наистина съществува, или е плод на напрегнатите ми до крайност сетива. Все пак реших да допра шлема си до скалистата стена… звуците се чуваха по-силно, да. И това ми помогна поне да взема решение и да тръгна обратно.

Бях навлязъл лекомислено доста навътре и сега се упреквах за това. Наистина може би друг лесно би се заблудил в този лабиринт от коридори, които непрекъснато се виеха и пресичаха под разни ъгли, но мен това не ме безпокоеше — имах основания да се гордея с усета си за ориентировка. Добре помнех как да изляза от лабиринта, но странното присъствие на нещо… на нещо… или на някой… което ми се струваше, че долавям, ме караше — срамно, наистина! — почти да подтичвам към изхода.

Тогава си наложих с усилие на волята да намаля крачките си и дори за малко да спра напълно. Не, нищо не ме гонеше отзад, само странните звуци не бяха стихнали… Нищо чак толкова особено нямаше, просто нервите ми не бяха издържали на безкрайната плетеница от коридори, отклонения и завойчета и на непрестанното очакване, че зад следващия завой те чака, в най-добрия случай, триглава ламя, а в най-лошия… Просто всичко бе от напрежението, спокойно, Ник, си казах, нищо няма, дишай равномерно и дълбоко, но щом нервната ти система е сдала — прибирай се на кораба.

Тръгнах пак към изхода, с насила забавена крачка, и колкото повече го наближавах, толкова повече ми олекваше. Оставаха ми петдесетина крачки, добре помнех тези първи завои… още два, и съм на изхода, ето, това е последният завой и като го мина — излизам — добре поне че с ориентирането съм без грешка.