Когато заслиза по стъпалата, откъм кухнята в приземния етаж долетяха гласове. Слугите вече работеха усърдно. Чу се плесница, последвана от крясък: някое от момчетата имаше нещастието да започне деня с тежката ръка на готвача, стоварила се върху тила му.
Зададе се и един слуга — едва вървеше под тежестта на огромното буре с вода от кладенеца.
Алаис се усмихна.
— Bonjorn9.
— Bonjorn, господарке — отвърна той предпазливо.
— Изчакай малко — додаде тя, после избърза напред по стълбите, за да му отвори вратата.
— Merce10, господарке — рече слугата вече не толкова сковано. — Grand merce11.
В кухнята цареше врява и суетня. От огромния payrola — казан, окачен на кука над открития огън, се кълбяха облаци пара. Един по-възрастен слуга взе бурето с водата, изля я в казана и мълчаливо го върна на момчето. То го пое, погледна Алаис и пак се отправи към кладенеца.
Върху голямата маса в средата бяха наредени запечатани глинени делви с леща, зеле и петли, както и тави със солен кефал, змиорка и щука, които чакаха да бъдат сготвени. В единия край на масата имаше извара в платнени торби, гъши пастет и шунка. В другия се виждаха кошове със стафиди, дюли, смокини и череши. Едно девет-десетгодишно момченце се беше подпряло на лакти върху масата и от киселото му личице личеше, че не изгаря от желание да прекара още един горещ ден край шиша за печене на месо. Във фурната със сводест горен край до огнището яростно пламтяха съчки. От нея вече бяха извадени първите pan de blat — пшеничени хлябове, и бяха сложени да изстинат на масата. Те така ухаеха, че на Алаис й се прияде.
— Може ли да си взема един?
Вбесен, че в кухнята е влязла жена, готвачът вдигна поглед. Като видя кой е дошъл, изкривеното му от гняв лице грейна в дяволита усмивка, от която лъснаха развалените му зъби.
— Господарке Алаис — възкликна той радостно и избърса ръце в престилката си. — Benvenguda. Добре дошла. Каква чест! Отдавна не си се отбивала да ни видиш. Беше ни домъчняло за теб.
— Не исках да преча, Жак — обясни тя радушно.
— Да пречиш — на мен! — прихна готвачът.
Като малка Алаис беше прекарвала много време в кухнята, беше гледала и се беше учила — тя беше единственото момиче, което Жак бе допуснал някога в мъжкото си царство.
— Какво да ти дам, господарке Алаис?
— Само малко хляб, Жак, и вино, ако можеш да ми заделиш.
Върху лицето на мъжа се появи бръчка.
— Извинявай, но нали не отиваш на реката? По това време, без придружител! Жена с твоето положение… още дори не се е развиделило. Подочувам разни неща…
Алаис го хвана за ръката.
— Много мило, че се безпокоиш за мен, Жак, знам, че ми мислиш само доброто, но всичко ще бъде наред. Обещавам. Скоро ще се съмне. Знам къде точно отивам. Ще отскоча дотам и ще се върна още преди някой да е забелязал, че ме няма, наистина.
— Баща ти знае ли?
Тя долепи съзаклятнически пръст до устните си.
— Ти знаеш нещо, за което той няма и представа, но много те моля, не ме издавай. Аз ще внимавам много.
Жак не изглеждаше особено убеден, но реши, че и бездруго е казал повече, отколкото трябва, и се отказа да спори. Отиде бавно до масата, сложи една от питките в бяла ленена кърпа и прати един от слугите да донесе стомна вино. Алаис го гледаше със свито сърце. Напоследък Жак се движеше по-бавно и силно куцаше с левия крак.
— Още ли те мъчи кракът?
— Не много — излъга готвачът.
— Ако искаш, по-късно ще го превържа. Раната май не заздравява.
— Не ме боли чак толкова.
— Слагаш ли мехлема, който ти приготвих? — попита Алаис.
Жак разпери едри ръце, сякаш се предава.
— Имам много работа, господарке… всички тези нови гости, стотици са, като сложим и прислугата, écuyers12, конярите, придворните дами, да не говорим пък за консулите и семействата им. А напоследък много неща се набавят трудно. Ето, вчера пратих…
— Всичко това е чудесно, Жак — прекъсна го Алаис, — но кракът ти няма да зарасне сам. Раната е много дълбока.
Изведнъж забеляза, че вече не е така шумно. Вдигна очи и видя, че цялата кухня подслушва разговора им. По-малките момчета се бяха облакътили на масата и гледаха с отворени уста как се карат на сприхавия им господар. И то жена.