Sirjans d’arms14 на стража при Източната порта стояха нащрек, макар че след дългата нощ очите им бяха със зачервени клепачи. Квадратните сребърни шлемове и ризниците им проблясваха мътно на синкавата изгревна светлина. С щитовете, увиснали тежко на раменете им, и с мечовете, прибрани в ножниците, те бяха готови по-скоро за леглото, отколкото за битка.
След като се приближи, Алаис забеляза с облекчение Беранже. Щом я позна, той грейна в усмивка и сведе глава.
— Bonjorn, господарке Алаис. Рано си станала.
Тя също му се усмихна.
— Не ми се спеше.
— Мъжът ти толкова ли не може да измисли нещо, с което да запълва нощите ти? — попита Беранже и намигна похотливо.
Беше сипаничав, с изгризани до кръв нокти. От него лъхаше на бира.
Алаис не обърна внимание на думите му.
— Как е жена ти, Беранже?
— Добре е, господарке. Вече е добре.
— А синът ти?
— От ден на ден става все по-едър. Какъвто е лакомник, ще вземе да ни разори, ако не го държим под око!
— Явно се е метнал на баща си — отбеляза тя и го боцна с пръст по увисналото шкембе.
— И жената така разправя.
— Предай й много поздрави от мен, Беранже, чу ли?
— Тя ще бъде признателна, че я помниш, господарке. — Беранже замълча. — Сигурно искаш да те пусна да минеш?
— Ще отскоча само до Ciutat, може би и до реката. Няма да се бавя много.
— Наредено ни е да не пускаме никого — изръмжа другият часовой. — Заповед на майордом Пелтие.
— Теб никой не те пита — скастри го Беранже. — Не е заради това, господарке — допълни той вече по-тихо. — Знаеш какво е положението напоследък. Ако ти се случи нещо, господарке, и се разбере, че точно аз съм те пуснал, баща ти…
Алаис го хвана за ръката.
— Знам, знам — рече тя също тихо. — Но наистина е излишно да се притесняваш. Знам да се грижа за себе си. Освен това… — Алаис стрелна с очи другия часовой, който си бъркаше в носа и си бършеше пръстите в ръкава. — Каквито и изпитания да ме чакат на реката, те едва ли са по-неприятни от онова, което ти търпиш тук.
Беранже прихна.
— Нали ще ми обещаеш, че ще се пазиш?
Алаис кимна и поотвори наметалото, за да се види ловджийският нож.
— Ще се пазя. Имаш думата ми.
Беранже вдигна тежката дъбова греда, с която беше препречена външната врата, и я открехна колкото Алаис да се промуши навън. Тя му се усмихна, пъхна се под ръката му и излезе в широкия свят.
2.
Щом излезе от сянката между кулите на портата, Алаис усети как се ободрява. Беше свободна. Поне за кратко.
От портата до равния мост, свързващ замъка Контал с улиците на Каркасон, се стигаше по дъсчена пътека. Росата по тревата в сухия ров под моста трепкаше в моравата светлина.
Алаис крачеше бързо, а наметалото й оставяше кръгчета в прахта. Не й се искаше стражата на отсрещния край да й задава въпроси. Провървя й. Часовоите бяха задрямали на поста си и не я видяха.
Алаис прекоси забързано голото пространство и се шмугна в плетеницата от тесни улички, водещи към Кулата на Аварската воденица, най-старата част от крепостните стени. От портата се излизаше направо в зеленчуковите градини и faratjals, пасищата около Града и при северното му предградие Сан Висан. По това време на деня оттук човек можеше да стигне най-бързо до реката, без да го забележи никой.
Алаис запретна поли и тръгна предпазливо сред свидетелствата за поредната бурна нощ в taberna Sant Joan dels Evangelis15. Из прахта се въргаляха набити ябълки, недоядени круши, оглозгани кокали и счупени шишета от бира. Малко по-нататък в един от входовете се беше сгушил просяк, който спеше, отпуснал ръка върху огромно мръсно старо куче. При кладенеца други неколцина мъже сумтяха и хъркаха толкова силно, че заглушаваха птиците.
Часовоят при задната порта изглеждаше много умърлушен: кашляше и плюеше и се беше омотал с наметалото така, че се виждаха само върхът на носа му и веждите. Не искаше да го безпокоят. Отпърво не обърна внимание на Алаис. Тя бръкна в кесията и извади една монета. Без дори да поглежда към младата жена, мъжът от стражата хвана монетата с мръсна ръка, пробва я със зъби, после вдигна резетата и отвори задната порта колкото Алаис да мине през нея.