Пътеката надолу по външното укрепление беше стръмна и камениста. Минаваше между високите предпазни дъсчени стени и от нея не се виждаше почти нищо. Но Алаис беше напускала по нея Града много пъти и вървеше без усилие. Заобиколи ниската кръгла дървена кула, следвайки течението на бързата вода, където тя се спускаше като по воденичен улей по укреплението.
Гъсталакът я дереше по краката и бодилите се закачаха в роклята й. Докато Алаис слезе от укреплението, подгъвът на наметалото й се намокри от тревата и стана наситеноморав. Върховете на кожените й пантофки също потъмняха от влагата.
Още в мига, когато излезе от сянката на дъсчената ограда и видя пред себе си широкия свят, Алаис усети как я преизпълва въодушевление. Над Черната планина в далечината се стелеше бяла юлска мараня. Небето беше изпъстрено с розови и алени ивици.
Докато стоеше и се взираше в съвършения килим на нивите с ечемик, царевица и пшеница и в горите, разпрострели се докъдето поглед стига, Алаис усети присъствието на миналото, което я обгръщаше от всички посоки. На духове, приятели и призраци, които протягаха ръце, нашепваха за живота си и споделяха с нея своите тайни.
Алаис никога не бе стигала по-далеч от земите на виконт Транкавел. Беше й трудно да си представи сивите северни градове — Париж, Амиен или Шартр, откъдето беше родом майка й. Те бяха само имена, думи без цвят и топлина, груби като езика — langue d’oil — на който говореха там. Но макар да нямаше с какво да сравнява, Алаис не можеше да повярва, че някъде може да има пейзаж, тъй прелестен и траен, далеч от всичко тленно, както пейзажа в Каркасон.
Заслиза от хълма, като криволичеше през шубрака и бодливите храсти, и накрая стигна при равните мочурища по южния бряг на река Од. Мокрите й поли все се усукваха отзад около краката й и от време на време тя се препъваше. Усети, че е притеснена, все се озърта и върви по-бързо от обикновено. Заповтаря си, че Жак и Беранже не са искали да я плашат и както винаги, само се притесняват за нея. Днес обаче Алаис се чувстваше по-откъсната и уязвима.
Опипа ножа на кръста си, защото се сети за разказа на един търговец, че само преди седмица е видял на отсрещния бряг вълк. Всички отсъдиха, че той преувеличава. По това време на годината сигурно бе зърнал лисица или диво куче. Но сега, когато Алаис беше чак тук сам-сама, разказът й се стори по-правдоподобен. Студената дръжка на ножа й подейства успокояващо.
За миг Алаис се изкуши да се върне. „Бива ли да си толкова страхлива!“ Тя продължи нататък. Един-два пъти се обърна, стресната от някакви звуци наблизо, които се оказваха птичка, размахала криле, или жълта змиорка, която се гънеше в плиткото и разплискваше водата.
Докато Алаис вървеше по познатата пътека, страховете й лека-полека се разсеяха. Река Од беше широка и плитка, с множество притоци, наподобяващи жили върху ръка. Над водата потрепваше полупрозрачна изгревна мъгла. През зимата реката течеше яростно и бурно, набъбнала от влелите се в нея ледени планински потоци. Но лятото беше сухо и сега нивото на водата беше спаднало. Дърветата, с които мелеха сол, почти не се помръдваха от течението. Прихванати с дебели въжета за брега, те приличаха на дървен гръбнак в средата на водата.
Още беше много рано и над вировете не кръжаха мухи и комари, които, щом настанеше жега, увисваха като черни облаци над реката, затова Алаис тръгна по прекия път над калните плитчини. Той беше отбелязан с купчинки бели камъни. Младата жена вървеше бавно и предпазливо и накрая излезе при гората точно под западната част на градските стени.
Беше поела към прикътана полянка, където на шарена сянка в плитчините растяха най-лековитите растения. Щом стигна до дърветата, Алаис забави крачка. Наслаждаваше се на природата. Отмести бръшляна, увиснал над пътеката, и вдъхна от наситената миризма на пръст, на листа и мъх.
Макар да нямаше и следа от човешко присъствие, багрите и звуците вдъхваха живот на гората. Въздухът се огласяше от писъците и чуруликането на скорците, на мушитрънчетата и конопарчетата. Под нозете на Алаис пукаха съчки и шумоляха листа. Из гъсталака палуваха зайци с бели опашки, които се подаваха от кичестите жълти, морави и сини летни цветя. Високо сред разпрострелите се клони на боровете имаше катерици с червени кожухчета, които, докато белеха шишарките, запращаха долу към земята цял водопад от дъхави иглички.
Когато излезе на поляната, на Алаис вече й беше горещо. С облекчение остави кошницата, смъкна дебелото наметало и го окачи на един от ниските клони на върбата, после избърса с носна кърпа лицето и врата си. Сложи виното в една хралупа, за да не се стопли.