Движеше се по течението много плавно и лениво, не можеше да е парче кора или дърво. Алаис се приближи още малко.
Сега вече видя, че е парче дебел вълнен плат, издуто от водата. След кратко колебание любопитството й все пак надделя и тя отново нагази в реката, но този път подмина плитчините и навлезе в тъмния, по-дълбок бързей в средата. С мъка успяваше да запази равновесие. Забиваше пръсти в жвакащата кал, а водата се плискаше в тънките й бели бедра и полите й.
След като подмина шамандурата в средата, тя спря с разтуптяно сърце и с потни от страх длани. Сега вече виждаше по-ясно.
— Payre Sant!
Пресвети Отче!
Във водата с лице надолу плаваше трупът на мъж с издуто около него наметало. Алаис преглътна. Мъжът беше облечен в сако с висока яка от кафяво кадифе, обточено с черна копринена лента и със златен ширит. Под водата проблесна нещо като златна верижка или гривна. Мъжът беше гологлав, с къдрава черна коса, тук-там прошарена. Май носеше около врата си нещо — приличаше на алена лента или ширит.
Алаис пристъпи още напред. Първото, което й хрумна, бе, че мъжът вероятно се е подхлъзнал в тъмното, паднал е в реката и се е удавил. Понечи да посегне, но нещо в начина, по който главата подскачаше във водата, спря ръката й. Алаис си пое дълбоко дъх, беше като омагьосана от подутия труп. И друг път беше виждала удавник — един моряк, подпухнал и обезобразен, с издута кожа, нашарена с морави и сини петна като от ударено. Това тук беше различно.
Безжизнените ръце бяха разпрострени напред, сякаш човекът се опитваше да плува. Тласкана от течението, лявата ръка се понесе към Алаис. Погледа й привлече нещо ярко току под повърхността: рана, грапава и неравна като родилно петно — червенееше се на фона на подпухналата бяла плът там, където би трябвало да бъде палецът. Алаис отмести поглед към врата на мъжа.
Усети как нозете й се подкосяват.
Всичко се задвижи много бавно, наклони се и се нагъна като повърхността на разбунено море. Грапавата алена черта, която Алаис беше помислила за яка или лента, всъщност беше жесток дълбок разрез. Тръгваше от лявото ухо на мъжа и продължаваше и под брадичката — главата му почти беше отрязана от тялото. Около раната се влачеха ивици разкъсана кожа, позеленяла под водата. Около нея си бяха направили гощавка мънички сребърни рибки и пиявици, черни и издути.
За миг на Алаис й се стори, че сърцето й е спряло. Сетне я блъснаха едновременно ужас и страх. Тя се завъртя кръгом и хукна назад през водата, като се хлъзгаше по калта и залиташе. От кръста надолу вече беше мокра до кости. Издута и натежала от водата, роклята се заплиташе между глезените й и я дърпаше надолу.
Сега реката й се струваше два пъти по-широка, но Алаис продължаваше да върви, да напредва към спасителния бряг. Изведнъж й се пригади и тя започна да повръща.
Като ту пълзеше на четири крака, ту се влачеше, успя да се добере по-нависоко и накрая се свлече на земята в сянката на дърветата. Виеше й се свят, устата й беше пресъхнала. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Помъчи се да се изправи, ала краката й не я държаха. Алаис се опита да не плаче, избърса уста с треперещата си ръка, сетне пак се помъчи да стане, като се подпираше на дънера на дървото.
Този път се закрепи на крака. Дръпна с отчаяни пръсти наметалото си от клона и напъха с усилие мръсните си ходила в пантофките. После, зарязвайки всичко останало, хукна обратно през гората, сякаш по петите я гонеше самият дявол.
Веднага щом излезе от дърветата при откритите мочурища, я блъсна жегата. Слънцето я защипа дразнещо по бузите и врата. Заедно с горещината се бяха появили и хапещи насекоми.
Изтощените й крака не й се подчиняваха, накъсаният й дъх пареше в гърлото. Единственото, което осъзнаваше, бе, че трябва да се махне възможно най-далеч от трупа и да каже на баща си.
Вместо да се прибере по пътя, откъдето беше дошла и който може би беше затворен, Алаис инстинктивно се насочи към Сан Висан и Родезката порта, свързваща предградието с Каркасон.
Улиците бяха оживени и Алаис трябваше да си проправя път. Колкото повече се приближаваше към входа на Града, толкова по-силни и натрапчиви ставаха врявата и олелията на пробуждащия се човешки свят. Алаис се опита да не ги чува и да мисли само как да стигне до портата.