Тъкмо отключваше избата, когато чу, че на горния етаж някой крещи и тича.
— Виж какво става — нареди той подразнен. — Не мога да работя при такъв шум.
— Да, messire.
Франсоа се обърна и хукна нагоре по стълбите.
Пелтие бутна тежката врата и влезе в хладната тъмна изба, където усети познатата миризма на влажно дърво и възкиселия дъх на разлято вино и бира. Тръгна по пътеките между рафтовете, докато не откри бъчвите, които търсеше. От подноса, оставен на масата, взе глинена чаша и внимателно и бавно отвъртя канелката.
Отвън в коридора се чу звук, от който Пелтие настръхна. Остави чашата. Някой го викаше по име. Алаис. Беше се случило нещо.
Пелтие прекоси помещението и рязко отвори вратата.
Алаис тичаше надолу по стълбите, сякаш я гонеше цяла глутница псета, Франсоа бързаше подире й.
Щом зърна сред буретата вино и бира прошарения си баща, Алаис нададе вик на облекчение. Хвърли се в обятията му и зарови мокро от сълзи лице върху гърдите му. От познатата, вдъхваща спокойствие миризма на баща й й се доплака още повече.
— Какво става, в името на Свети Фоа? Какво се е случило? Пострадала ли си? Кажи ми!
Алаис долови тревогата в гласа му. Опита се да говори, но думите засядаха неизречени в гърлото й.
— Татко, аз…
Той я огледа набързо. Видя размъкнатите й мръсни дрехи и в очите му проблеснаха въпроси. Погледна Франсоа.
— Намерих господарката Алаис в този вид, господарю.
— А тя не ти ли спомена каква е причината да е… да е разстроена?
— Не, messire. Каза ми само да я доведа незабавно при теб.
— Добре. А сега ни остави сами.
Алаис чу как вратата се затваря. После усети допира на тежката ръка на баща си върху рамото си. Той я отведе да седне на пейката покрай стената на избата.
— Хайде, filha20 — рече й вече по-тихо и повдигна от лицето й кичур коса. — Не мога да те позная. Хайде, кажи ми какво се е случило.
Алаис отново направи опит да се овладее. С носната кърпа, която той й подаде, избърса мокрото си лице и зачервените очи.
— Пийни — подкани Пелтие, като й сложи в ръцете чаша вино, после седна до нея. Старото дърво се огъна под тежестта му. — Франсоа излезе. Сега сме сами. Стига си плакала и ми кажи какво се е случило. Гилем ли? Да не те е засегнал с нещо? Защото, ако те е обидил, ти обещавам, че…
— Гилем няма нищо общо, paire21 — побърза да каже Алаис. — Никой няма вина…
Тя го погледна, после отново сведе очи, притеснена и унизена, че седи пред него в такова състояние.
— Тогава какво има? — продължи да упорства баща й. — Как да ти помогна, след като не искаш да ми кажеш какво се е случило?
Алаис преглътна. Не знаеше откъде да започне.
Пелтие хвана ръцете й.
— Трепериш, Алаис. — Тя долови тревогата и обичта в гласа му, усилията му да потисне страха си. — И си погледни дрехите — продължи баща й, като стисна между пръстите си подгъва на роклята й и го вдигна. — Мокри, целите в кал.
Алаис виждаше колко уморен и притеснен е баща й.
— Не те познавам толкова мълчалива — рече Пелтие, дано я накара да проговори. — Кажи ми какво има де!
По лицето му се четяха такава любов и доверие, че Алаис усети как сърцето й се свива.
— Страх ме е, че ще ми се ядосаш, paire. И то с право.
Чертите му се изостриха, но той продължи да се усмихва.
— Обещавам да не ти се карам. Хайде, говори.
— Дори ако ти кажа, че съм ходила на реката ли?
Баща й се поколеба, но гласът му не трепна.
— Дори и тогава.
„Колкото по-бързо си призная, толкова по-добре.“
Алаис отпусна ръце в скута си.
— Тази сутрин точно преди зазоряване отидох на реката, на едно място, където често бера билки.
— Сама ли?
— Да, сама — призна си тя и го погледна в очите. — Знам, paire, обещала съм ти и те моля да ми простиш, че не те послушах.
— Пеша ли?
Алаис кимна и изчака баща ида даде знак, че може да продължи.
— Стоях там известно време. Не видях никого. Тъкмо си прибирах нещата, за да си тръгна, когато забелязах във водата вързоп дрехи, качествено сукно. Всъщност… — Алаис замълча. — Всъщност това беше труп. На мъж, доста стар. С черна къдрава коса. Отначало помислих, че се е удавил. Не виждах почти нищо. После забелязах, че гърлото му е прерязано.