— Ами тогава ми кажи, за да разбера. Можеш да ми имаш доверие.
— Трябва сам да видя трупа. Да установя дали…
— Дали какво? — побърза да попита Алаис.
— Не, не — отвърна баща й и заклати глава. — Това не е твоя работа…
Гласът му заглъхна.
— Но…
Пелтие вдигна ръка — беше се овладял.
— Достатъчно, Алаис. Не питай повече. Предпочитам да ти спестя това, но не мога. Нямам избор. — Той рязко й подаде чашата. — Пийни. Ще ти вдъхне сили, ще ти даде смелост.
— Мен не ме е страх — възропта Алаис, беше се засегнала, задето баща й е изтълкувал нейното нежелание като уплаха. — Не ме е страх да гледам мъртъвци. Бях толкова разстроена заради шока. — Тя се поколеба. — Но те умолявам, messire, кажи ми защо…
Пелтие се обърна към нея и изкрещя:
— Стига!
Алаис отстъпи назад, сякаш я беше ударил.
— Извинявай — каза бързо баща й. — Не съм на себе си. — Той се пресегна и я докосна по бузата. — Никой не може да мечтае за по-вярна и непоколебима дъщеря.
— Защо тогава не искаш да ми се довериш?
Пелтие се подвоуми и за миг Алаис си помисли, че го е убедила. После на лицето му отново се появи вглъбеност и угриженост.
— Единственото, което трябва да направиш, е да ми покажеш — отвърна глухо баща й. — Останалото е моя работа.
Камбаните в Сан Назари започнаха да бият за третия от седемте канонични часа точно когато те излязоха с конете от Западната порта на замъка Контал. Бащата на Алаис яздеше отпред, тя и Франсоа го следваха плътно.
Тръгнаха по тесния прашен път с остри завои, който лъкатушеше надолу по хълма под градските стени. След като слязоха в равнината, пришпориха конете в лек галоп.
Следваха течението на реката нагоре към извора. Щом навлязоха в мочурищата, безпощадното слънце напече гърбовете им. Над застоялата вода на цели рояци кръжаха комари и черни блатни мухи. Конете тропаха с копита и размахваха опашки, за да прогонят рояците насекоми, които ги хапеха през тънката лятна козина.
Няколко жени перяха в сенчестите плитчини на отсрещния бряг на река Од — бяха нагазили във водата и биеха с бухалките прането, наслагано по плоските сиви камъни. По единствения дървен мост, свързващ мочурищата и селата на север с Каркасон и предградията му, се чуваше монотонното тракане на колела. Имаше и хора, които минаваха направо през реката там, където тя беше най-плитка: несекващ поток от селяни и търговци. Някои носеха на раменете си деца, други караха стада кози и мулета, всички се бяха отправили към тържището на главния площад.
Тримата яздеха мълчешком един зад друг. Навлязоха в гората и тръгнаха бавно между дърветата. По едно време баща й се обърна и й се усмихна. Алаис му беше признателна за това. Сега тя беше притеснена, нащрек, ослушваше се за признаци на опасност. Върбите в мочурището бяха надвиснали някак злобно над главата й и Алаис си представи очи, които ги дебнат от здрача, причакват ги и ги наблюдават. Сърцето й се свиваше.
Тя не бе съвсем наясно какво е очаквала, но когато излязоха на поляната, всичко беше мирно и тихо. Кошницата й си стоеше под дърветата, където я беше оставила, от ивиците плат се подаваха връхчетата на растенията. Алаис слезе от коня и подаде юздите на Франсоа, после отиде при водата. Сечивата й също си бяха там, където ги беше захвърлила.
Тя подскочи, когато баща й я докосна по лакътя.
— Покажи ми — подкани той.
Алаис го поведе по брега към мястото. Отначало не видя нищо и за миг се запита дали не е било само кошмар. Но трупът си беше там, носеше се във водата сред тръстиките малко по-нагоре по течението.
— Ето го. При зарасличето.
За нейна изненада баща й не повика Франсоа, а смъкна наметалото си и нагази в реката.
— Ти стой тук — провикна се той през рамо.
Алаис седна на брега и загледа как баща й крачи през плитчината, без да обръща внимание на водата, която му влизаше в кончовите на ботушите. Щом стигна до трупа, спря и извади меча си. Поколеба се за миг, сякаш се готвеше за най-лошото, после вдигна предпазливо с върха на острието лявата ръка от водата. Обезобразената длан, издута и посиняла, се закрепи за миг, после като жива се загърчи надолу към дръжката на меча и пак цопна във водата.
Пелтие прибра меча си в ножницата, наведе се и обърна трупа. Той заподскача във водата, главата клюмна, сякаш се опитваше да се откачи от врата.
Алаис побърза да се обърне. Не искаше да гледа отпечатъка на смъртта върху лицето на непознатия.