— И така, госпожо, как се казвате?
— Алис Грейс Танър.
— Дата на раждане?
— Седми януари 1974 година.
— Омъжена ли сте?
— Важно ли е? — тросна се тя.
— Само за сведение, доктор Танър — отвърна меко следователят.
— Не, не съм омъжена — отвърна Алис.
— Адресът ви.
Алис му посочи най-подробно в кой хотел във Фоа е отседнала и домашния си адрес, като произнесе буква по буква непознатите английски имена.
— Не е ли далеч всеки ден да пътувате дотук от Фоа?
— Тук нямаше места, затова…
— Bien33. Доколкото разбрах, сте доброволка, нали?
— Да. Шийла… доктор О’Донъл е една от най-старите ми приятелки. Следвали сме заедно, преди да… — „Само отговаряй на въпросите. Не му разказвай живота си.“ — Просто съм дошла за кратко, да се видим. Доктор О’Донъл познава добре тази част на Франция. Когато се разбра, че трябва да дойда по работа в Каркасон, Шийла предложи да се отбия дотук за няколко дни. И да съчетая почивката с работата.
Нубел си записа в бележника.
— Значи не сте археолог?
Алис поклати глава.
— Но е прието на археологически разкопки да работят и доброволци, любители, които проявяват интерес, и студенти по археология, които вършат грубата работа.
— Колко доброволци сте тук?
Тя пламна, сякаш са я хванали в лъжа.
— Всъщност съм само аз. Останалите са археолози и студенти.
Нубел се вторачи в нея.
— И ще останете докога?
— Днес е последният ми ден.
— А Каркасон?
— В сряда имам насрочена среща там, после няколко дни ще поразгледам. В неделя се прибирам в Англия.
— Красив град — отбеляза мъжът.
— Никога не съм била там.
Нубел въздъхна и отново избърса с носната кърпа зачервеното си чело.
— И какво е естеството на тази среща?
— И аз не знам със сигурност. Една роднина, която живее във Франция, ми е завещала нещо. — Алис замълча, не й се говореше за това. — Ще науча повече на срещата с адвоката в сряда.
Нубел пак си записа. Алис се опита да разчете на обратно почерка, но не успя. За нейно облекчение следователят заговори за друго.
— Значи сте доктор… — подхвана той.
— Не съм лекарка — уточни Алис, доволна, че сега са на по-безопасна почва. — Преподавателка съм, имам научна степен. По литература на средноанглийски. — Нубел я погледна неразбиращо. — Не съм лекарка. Преподавателка в университет съм.
Нубел въздъхна и пак си записа нещо.
— Добре. На въпроса. — Тонът му вече не беше разговорен. — Работили сте сама горе. Това обичайна практика ли е?
Алис застана нащрек.
— Не — отвърна тя бавно, — но тъй като днес ми беше последният ден, исках да поработя, въпреки че колегата не беше тук. Бях сигурна, че сме открили нещо.
— Под големия камък пред входа ли? Само за да си изясня как се решава кой къде ще копае.
— Доктор Брейлинг и Шийла… доктор О’Донъл де, имат план какво искат да постигнат за времето, с което разполагат. И в съответствие с него разпределят участъците.
— Значи там ви е пратил доктор Брейлинг? Или доктор О’Донъл?
„Инстинктът. Просто знаех, че там има нещо.“
— Не. Качих се по-нависоко, защото бях сигурна, че там има нещо… — Тя се поколеба. — Не успях да намеря доктор О’Донъл, за да й искам разрешение… затова отидох на своя глава.
Нубел се свъси.
— Ясно. Значи сте работели. Камъкът се е плъзнал. Паднал е. После какво?
В паметта й наистина имаше големи празноти.
— После чух в прохода зад мен нещо и…
Изведнъж думите заседнаха на гърлото й. Нещо, което Алис беше потискала в съзнанието си, отново изникна с трясък, сякаш…
„Сякаш какво? — Тя си отговори сама: — Сякаш са ме намушкали.“ Точно така се чувстваше. Сякаш я пробожда острие. Болка нямаше, имаше само студен въздух, който нахлува бързо, и притъпен ужас.
„И после?“
Искряща светлина, ледена и безплътна. И лице, скрито вътре в нея. Лице на жена.
Гласът на Нубел се вклини в избилите на повърхността спомени и ги натроши на парчета.
— Доктор Танър!
„Дали не е било халюцинация?“
— Доктор Танър! Да доведа ли някого?