Сажо прокара пръст по нежния конец с цвят на мед.
— Не знам.
— Според мен ще й хареса. Да ти го увия ли?
Тя се извърна и затърси парченце плат да го загърне. Момчето не искаше да го помислят за неблагодарник, затова се замисли какво да каже.
— Днес я видях.
— Кого, Алаис ли? Как е тя? Със сестра си ли беше?
Сажо направи кисела физиономия.
— Не. Но въпреки това не изглеждаше много щастлива.
— Е, щом е била разстроена, тъкмо сега е моментът да й направиш подарък — отбеляза госпожа Марти. — Алаис обикновено идва на пазара сутрин, нали? Сигурна съм, че ще я намериш.
Момчето усещаше напрежението и беше доволно, че има повод да си тръгне, затова пъхна увития подарък под ризата си и се сбогува.
Сажо тръгна да обикаля и да пита за Алаис. Никой не я беше виждал.
Беше гладен и тъкмо си каза, че може да отскочи до къщи, когато най-неочаквано я зърна при сергията с козе сирене. Хукна натам, после се доближи крадешком и я прегърна през кръста.
— Bonjorn.
Алаис се стресна, но щом го видя, го възнагради с лъчезарна усмивка.
— Сажо! — възкликна тя и му разроши косата. — Изплаши ме!
— Търсих те къде ли не — ухили се той. — Добре ли си? Видях те одеве. Изглеждаше разстроена.
— Кога?
— Прибираше се с баща си в замъка. На кон. Веднага след вестоносеца.
— А, да — потвърди Алаис. — Не се притеснявай, добре съм. Просто сутринта беше уморителна. Но наистина ми е много приятно да видя милото ти лице. — Тя го целуна по главата, от което Сажо пламна до мораво. Загледа яростно в краката си, не искаше Алаис да забележи, че се е изчервил. — Така и така си тук, помогни ми да избера хубаво сирене.
Гладките кръгли буци прясно козе сирене бяха наредени съвсем симетрично върху слама в дървени тепсии. Алаис сочеше ту една, ту друга бучка, питаше колко струва, молеше Сажо за съвет, докато накрая избраха едно хубаво парче. Тя му подаде няколко монети от кесията си да плати на продавача и извади лъсната дъсчица, върху която да отнесе сиренето.
Очите на Сажо пламнаха от изненада, когато видя какво е нарисувано от обратната страна на дъската. Откъде ли я имаше Алаис? Беше толкова объркан, че изпусна монетите на земята. Смутен, се пъхна под масата да ги събере с надеждата да спечели време. Когато отново се изправи, с облекчение видя, че Алаис явно не е забелязала нищо, и забрави за дъската. След като прибраха сиренето, той се престраши да даде на Алаис подаръка.
— Имам нещо за теб — рече засрамен и пъхна рязко парчето плат в ръцете й.
— Много мило — отвърна тя. — От Есклармонд ли е?
— Не, от мен.
— Каква приятна изненада. Може ли да го отворя?
Сажо кимна със сериозно лице, но очите му блестяха от очакване, докато Алаис разгъваше внимателно плата.
— О, Сажо, колко е красив! — възкликна тя и вдигна високо лъскавия кафяв ширит. — Невероятно красив.
— Не съм го откраднал — побърза да уточни момчето. — Даде ми го госпожа Марти. Сигурно за да ме утеши.
Веднага щом го изрече, и съжали.
— Да те утеши ли? — учуди се Алаис.
В този момент се чу вик. Някакъв мъж наблизо сочеше към небето. Ниско над града от запад на изток прелиташе ято големи черни птици, подредени като стрела. Слънцето проблясваше като искри върху наковалня по лъскавите им тъмни пера. Някой наблизо каза, че това било поличба, макар никой да не беше наясно дали е добра или лоша.
Сажо не беше суеверен, но потрепери. Алаис също потръпна, прегърна го през рамо и го притегли към себе си.
— Какво има? — попита Сажо.
— Res — отривисто отговори тя.
Нищо.
Високо над тях, без да се вълнуват от света на човеците, птиците продължиха своя път.
5.
Алаис вече беше в двореца Контал, когато от Сан Назари камбаните оповестиха, че е пладне.
Тя беше капнала от умора и единственото, което искаше, беше да легне и да си почине в усамотението на своята стая.
Беше изненадана, че вратата е затворена. Слугите би трябвало вече да са разтребили. Балдахинът още затулваше леглото. Алаис видя в сумрака, че Франсоа е оставил кошницата на ниската масичка до огнището, както го беше помолила.