Върху лъснатата повърхност на тъмното дърво беше изрязан лабиринт.
— Meravelhos! Колко красиво! — прошепна младата жена.
Запленена от съвършените очертания на окръжностите, вместени една в друга, тя прокара пръсти по шарката.
Нещо смътно проблесна в главата й. Вдигна дъската, сигурна, че и преди я е държала. Но споменът беше неясен и отказваше да се избистри. Алаис дори не помнеше откъде се е взела дъската. Накрая се отказа да се опитва да се сети.
Повика прислужницата си Севрин да почисти стаята. После, за да не мисли за ставащото в Голямата зала, се зае с растенията, които призори беше набрала край реката.
Платът, в който ги беше увила, беше изсъхнал, корените се бяха спаружили, а листата бяха увехнали. Убедена, че все може да спаси нещо, Алаис напръска кошницата с вода и запретна ръкави.
Но докато кълцаше корените и шиеше торбички за цветовете, с които да освежава въздуха в стаите, докато приготвяше мехлема за крака на Жак, неволно все поглеждаше към дъската, която лежеше безмълвно на масата и отказваше да разкрие тайните си.
Гилем се втурна през двора с развято наметало — беше ядосан, че са го повикали точно днес.
Chevaliers обикновено не участваха в заседанията на Съвета. Това, че трябваше да се явят в Голямата зала, а не в donjon, издаваше, че въпросът е сериозен.
Дали Пелтие казваше истината, че е пратил човек в стаята на Гилем да му съобщи? Младият мъж нямаше как да бъде сигурен. Ами ако Франсоа беше идвал и не го беше намерил? Какво щеше да каже Пелтие?
Както и да беше, Гилем щеше да си има неприятности.
Тежката врата на Голямата зала зееше. Гилем се завтече нагоре по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.
След като очите му свикнаха със здрача в коридора, той различи ясно силуета на тъст си, който стоеше пред входа на Голямата зала. Гилем си пое дълбоко дъх и свел глава, продължи нататък. Пелтие му препречи пътя с ръка.
— Къде беше? — попита той.
— Извинявай, messire. Не съм бил повикан…
Пелтие се беше изчервил до мораво, личеше, че е бесен.
— Как смееш да закъсняваш? — рече той със стоманен глас. — Нима си въобразяваш, че заповедите не важат за теб? Че си толкова прочут chevalier, та можеш да идваш и да си тръгваш, когато ти хрумне, а не когато ти е заповядал твоят Seigneur.
— Messire, заклевам се в честта си, че ако знаех…
Пелтие се засмя горчиво.
— В честта си — повтори той разярен и забучи пръст в гърдите на Гилем. — Не ме разигравай, Дю Ма. Пратих слугата си да ти предаде съобщението лично в стаята ти. Разполагаше с предостатъчно време да се приготвиш. И въпреки това се наложи да идвам на крака да те викам. И какво заварвам — още се излежаваш!
Гилем понечи да каже нещо, но размисли. Забеляза пяната, избила в ъгълчетата на устата на тъста си, и слюнката по прошарената му остра брада.
— Що за важност си придаваш? Не знаеш какво да кажеш, а? Предупреждавам те, Дю Ма, това, че си женен за дъщеря ми, няма да ме спре да взема мерки. Ще бъде за назидание на всички.
— Господине, аз…
Най-неочаквано Пелтие го удари с юмрук в корема. Гилем загуби равновесие.
Изненадан, той се свлече по стената.
Пелтие тутакси го сграбчи с тежка ръка за врата и притисна главата му до камъка.
— Ясен ли бях? — изсъска той в лицето на зет си и го натисна още по-силно. — Не те чувам, gojat26. Ясен ли бях?
Този път Гилем успя да изрече някак:
— Да, господине.
Усети, че се е изчервил до мораво. Кръвта бумтеше в главата му.
— Предупреждавам те, Дю Ма. Държа те под око. Чакам. Една погрешна стъпка, и ще има да съжаляваш. Разбрахме ли се?
Гилем се опита да си поеме въздух. Успя само да кимне. Пелтие го бутна още веднъж и вместо да се върне в Голямата зала, се втурна обратно към двора.
Гилем се преви, закашля се — поемаше големи глътки въздух. Разтърка си врата и изтри кръвта от устните си.
Малко по малко дишането му се възстанови. Оправи си дрехите. Вече умуваше как да отмъсти на Пелтие, задето го унизи. Два пъти за един ден. Обидата беше прекалено тежка, Гилем не можеше да я преглътне.
Заканите на Пелтие още кънтяха в ушите му, когато се вмъкна възможно най-незабележимо в залата.