Неколцина от мъжете се засмяха, а Тиери пламна.
— Но си прав да питаш. Днес съм ви повикал тук, защото обстоятелствата се промениха. Тази сутрин получихме вест, че опасността от северната войска е по-близо, отколкото си мислехме доскоро. L’Ost, ето как се нарича армията на тези нечестивци, които на празника на Йоан Кръстител са се стекли в Лион. По наша преценка в града са нахлули близо двайсет хиляди chevaliers, придружавани от един бог знае колко свещеници, коняри, дърводелци, духовници, ковачи. Войнството е напуснало града, предвождано от белия вълк Арналд-Амалрик, абат на Сито. — Виконтът замълча и огледа залата. — Знам, това е име, което ще прониже като с желязо сърцата на мнозина от вас. — Пелтие забеляза, че някои от по-възрастните държавници кимат. — Заедно с него са католическите архиепископи на Реймс, Санс и Руан, както и епископите на Отун, Клермон, Невер, Бейо, Шартр и Лизийо. Колкото до временното водачество, кралят на Франция Филип не е откликнал на бойния призив, нито е разрешил на сина си да го представлява, затова пък са го сторили мнозина от най-могъщите владетели и благородници от Севера. Продължи, ако обичаш, Конгост.
Щом чу името си, писарят остави показно перото. Зализаната му коса падна върху лицето. Кожата му бе едва ли не прозрачна, защото Конгост почти не излизаше навън. Писарят най-демонстративно се пресегна надолу към голямата си кожена чанта и извади пергаментов свитък. Той сякаш оживя в мазните му ръце.
— Побързай, човече — подкани едва чуто Пелтие.
Конгост се изпъчи, прокашля се няколко пъти и най-сетне зачете:
— Йод, херцог на Бургундия, Евре, граф на Невер, графът на Сен Пол, графът на Оверн, Пиер Оксерски, Ерве Женевски, Ги, граф на Еврьо, Гоше, граф на Шатийон, Симон дьо Монфор…
Гласът на Конгост беше писклив и безизразен, ала всяко име сякаш падаше като камък в сух кладенец и кънтеше в залата. Това бяха могъщи врагове, влиятелни владетели от Севера и Изтока, които разполагаха с богатства, пари и хора. Човек трябваше да се страхува от такива противници, а не с лека ръка да ги подценява.
Малко по малко се разбра колко голяма и силна е войската, опълчила се срещу Юга. Дори Пелтие, който вече беше чел насаме списъка, усети как го побиват тръпки.
В залата се чу приглушен дълъг тътен: изненада, неверие и гняв. Пелтие откри сред насъбралите се катарския епископ на Каркасон. Той слушаше съсредоточено, с безизразно лице, наобиколен от неколцина катарски проповедници — parfaits28. Сетне орловият му поглед съзря острите черти под качулката на Беранже дьо Рошфор, католическия епископ на Каркасон, който беше застанал със скръстени ръце в другия край на Голямата зала заедно със свещеници от катедралната църква в Сан Назари и с проповедници от Сан Сериен.
Пелтие беше убеден, че поне на първо време Дьо Рошфор ще остане верен на виконт Транкавел, а не на папата. Но докога ли? Как да имаш доверие на човек, който често сменя лагерите? А че той щеше да ги смени, беше сигурно точно толкова, колкото, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Не за пръв път Пелтие се запита дали не е по-добре да отпратят църковниците, та те да не чуят нещо, което после ще се почувстват длъжни да съобщят на господарите си.
— Ще се изправим срещу тях, колкото и да са — провикна се някой от дъното. — Каркасон е непревземаем!
Присъединиха се и други.
— Латур също е непревземаем!
Не след дълго от всички посоки в Голямата зала гръмнаха гласове, които отекваха от всяка повърхност като гръм в клисурите и долините на Черната планина.
— Нека само дойдат на хълмовете — изкрещя друг. — Ще им покажем какво е битка.
Реймон-Роже вдигна с усмивка ръка, за да покаже, че е признателен за подкрепата.
— Господа, приятели мои — рече той едва ли не с крясък, за да го чуят. — Благодаря ви за смелостта, за неотклонната ви преданост. — Той замълча и изчака залата да утихне. — Тези мъже от Севера не са длъжни да ни бъдат верни, както и ние не сме длъжни да им бъдем верни освен като хора, свързани помежду си на земята по Божията воля. Въпреки това не съм очаквал да ме предаде човек, който по силата на своите семейни отговорности е длъжен да закриля нашите земи и народ. Говоря ви за своя чичо Реймон, граф на Тулуза, на когото съм васал.
Сред насъбралото се множество настъпи тягостна тишина.
— Преди няколко седмици получих вест, че чичо ми се е подложил на много унизителен обред. Проверих дали слуховете отговарят на истината. Оказа се, че да. В голямата катедрална църква в Сен Жил, в присъствието на папския нунций графът на Тулуза е бил приет отново в лоното на Римокатолическата църква. Бил е съблечен гол до кръста, на врата му е било сложено въжето на покаянието и докато е пълзял в нозете на свещениците и е молел за опрощение, те са го налагали с камшици. — За миг Транкавел замълча. — Чрез това нечувано унижение той е бил приет отново в лоното на майката църква. — Из Съвета се пронесе презрителен шепот. — Но това не е всичко, приятели мои. Не се и съмнявам, че с такова позорно деяние чичо ми е искал да докаже колко силна е вярата му и какъв противник е той на ереста. Това обаче явно не е било достатъчно, за да отклони опасността, надвиснала над него. Чичо ми е предоставил на нунциите на негово светейшество папата властта над своите владения. Днес научих… — Виконтът замълча. — Днес научих, че заедно със стотици от своите хора Реймон, графът на Тулуза, е във Валенсия, която е на по-малко от седмица път оттук. Той само чака знак, за да преведе нашествениците от Север през река Бокер и да нахлуе в земите ни. — Транкавел отново замълча. — Станал е кръстоносец. Той, господа, възнамерява да ни нападне.