Най-сетне залата избухна във възмутени викове.
— Тишина! — разкрещя се до прегракване Пелтие в напразен опит да възстанови реда и да преодолее хаоса. — Тишина, моля!
Виконтът пристъпи напред и застана на ръба на подиума, точно под герба на Транкавел. Беше поруменял, но в очите му играеше пламъчето на предвкусваната битка и лицето му излъчваше дързост и мъжество. Той разпери широко ръце, сякаш за да прегърне помещението и всички в него. Насъбралите се замълчаха.
— И така, приятели и съюзници мои, сега стоя пред вас в отколешния дух на чест и вярност, свързващ всекиго от нас с нашите братя, за да ви поискам съвет. Пред нас, мъжете на Миди, са останали само два пътя и ние разполагаме с твърде малко време, за да изберем по кой да поемем. Въпросът е следният. Per Carcassona! — За Каркасон! — Per lo Miegjorn! — За земите на Миди! — Да се подчиним ли? Или да се бием?
Транкавел седна на стола и в залата веднага настана врява.
Пелтие не се сдържа. Наведе се и отпусна ръка върху рамото на младежа.
— Добре го каза! — пошушна му той. — Постъпи много благородно, господарю!
7.
Споровете бушуваха часове наред.
Слугите сновяха, носеха кошници с хляб и грозде, огромни чинии с месо и бяло сирене и до безкрайност пълнеха отново и отново големите стъкленици с вино. Почти никой не ядеше, затова пък всички пиеха и това подклаждаше гнева им и замъгляваше здравия разум.
Животът извън замъка Контал си продължаваше, както преди. Камбанариите на църквите възвестяваха часовете за молитва. Монасите пееха, а монахините се молеха в Сан Назари, където се чувстваха като в пашкул. По улиците на Каркасон хората си вършеха работата. В предградията и къщите извън крепостните стени децата играеха, жените шетаха, търговците, селяните и занаятчиите ядяха, говореха си и играеха барбут.
Вътре в Голямата зала разумните доводи започнаха да отстъпват място на обиди и обвинения. Едни настояваха да се даде твърд отпор. Други смятаха, че трябва да се сключи съюз с графа на Тулуза, защото ако приблизителните данни за размера на войската, свикана в Лион, бяха верни, дори и да се обединяха, мъжете от Миди нямаше да спрат такъв враг.
Всеки чуваше в съзнанието си барабаните на войната. Някои си представяха честта и славата на бойното поле, кънтежа на желязо о желязо. Други виждаха планините и долините удавени в кръв, несекващ поток от ограбени и ранени, които след разгрома се скитат из опожарената земя.
Пелтие кръстосваше неуморно из залата и търсеше признаци на несъгласие и съпротива. Но не видя нищо, което да говори, че някой оспорва властта на виконта, и да дава основания за безпокойство. Беше убеден, че господарят му е сторил достатъчно, за да приобщи всички към себе си и че въпреки различните интереси владетелите на Окситания ще се обединят зад виконт Транкавел, каквото и решение да вземе той.
Разногласията следваха по-скоро географските граници, отколкото верските съображения. Владетелите, чиито земи се намираха в по-уязвимите равнини, предпочитаха да се уповават на силата на преговорите. Онези, чиито владения бяха в Черната планина на север или в Сабартес и Пиренеите на юг и запад, бяха решени да дадат отпор на кръстоносците и да се бият.