Pas a pas, se va luenh.
Указанията на Хариф бяха ясни. Той не искаше от него нищо повече от онова, което Пелтие се беше зарекъл навремето да даде. Въпреки това сега той се чувстваше така, сякаш са изсмукали душата му от тялото и са оставили кухо място.
Беше обещал да пази книгите по своя воля, но с наивността, присъща на младостта. Сега, когато беше пред прага на старостта, нещата бяха по-сложни. В Каркасон Пелтие живееше друг живот. Имаше други задължения, други хора, които обичаше и на които служеше.
Чак сега осъзна как си е внушил, че няма да доживее отново да го призоват. Че никога няма да бъде принуден да избира между верността и дълга към виконт Транкавел и задълженията си към Noublesso.
Никой не може да служи почтено на двама господари. Ако Пелтие стореше каквото Хариф искаше от него, това означаваше, че ще зареже виконта точно когато той имаше най-голяма нужда от него. Но докато стоеше до Реймон-Роже, Пелтие не можеше да изпълни дълга си към Noublesso.
Прочете писмото още веднъж, като се молеше решението да дойде само. Този път обърна внимание на израза: „Брат ти те чака в Безие“.
Хариф можеше да говори само за един човек: за Симеон. Но защо в Безие? Пелтие вдигна бокала и отпи, ала не усети вкус. Колко странно, че Симеон беше изникнал в съзнанието му точно днес, след толкова години отсъствие!
Приумица на съдбата? Съвпадение? Пелтие не вярваше нито в едното, нито в другото. Но как тогава да обясни уплахата, плиснала го, когато Алаис му беше описала трупа на убития, носещ се по водите на Од? Пелтие нямаше причини да смята, че това е Симеон, а бе сигурен, че е именно той.
Ами това: „Сестра ти в Каркасон“?
Озадачен, Пелтие започна да рисува с пръст по светлия слой прах върху дървената маса. Лабиринт.
Нима Хариф бе определил жена за пазителка? И дали тя през цялото време е била тук, в Каркасон, само на хвърлей от Пелтие? Той поклати глава. Това беше невъзможно.
9.
Алаис стоеше на прозореца в стаята си и чакаше Гилем. Небето над Каркасон бе кадифено, наситеносиньо и беше забулило земята с нежно наметало. Откъм планините духаше лек сух северняк, който шумолеше сред листата на дърветата и тръстиките по бреговете на Од и носеше със себе си обещание за прохлада.
В Сан Микел и Сан Висан проблясваха светлини. Калдъръмените улици в самия Град кипяха от живот: хората ядяха, пиеха, разказваха си истории, пееха песни за любов, за храброст и загуба. На ъгъла след главния площад огънят в ковачницата още гореше.
„Чакам. Постоянно чакам.“
Алаис беше натъркала с билки зъбите си, за да са по-бели, и беше зашила в яката на роклята си торбичка с незабравки, за да ухае на хубаво. Стаята беше изпълнена със сладостната миризма на запалена лавандула.
Съветът беше приключил преди доста време и Алаис очакваше Гилем да си дойде или поне да прати някого да й каже кога ще се върне. От двора долу като дим се издигаха откъслечни разговори. Алаис зърна Жеан Конгост, мъжа на сестра й Ориан, който, тътрузейки нозе, прекоси двора. Тя преброи седем-осем chevaliers от замъка, които се втурнаха устремно заедно със своите ecuyers към ковачницата. Малко преди това младата жена видя как баща й се кара на някакво хлапе, че се навърта около параклиса.
А от Гилем нямаше и следа.
Алаис въздъхна, не й беше никак приятно, че се е затворила тук. Тръгна напред-назад из стаята, сновеше от масата до стола и обратно и търсеше с неспокойни пръсти нещо за вършене. Спря пред гергефа и се взря в малкия гоблен, който тъчеше за господарката Агнес: какви ли не диви зверове и птици с извити на дъга опашки се катереха и впиваха нокти в стената на замък. Ако лошото време или задълженията й я задържаха в стаята, Алаис обикновено намираше утеха в гоблена.
Тази вечер обаче нямаше сили да се заеме с нищо. Иглите си стояха недокоснати върху възглавничката, ширитът, който Сажо й подари, лежеше неразопакован до тях. Отварите, които Алаис беше приготвила от ангеликата и зарасличето, бяха старателно надписани и подредени на дървената полица в най-прохладната и тъмна част на стаята. Алаис вдигна дъската и я разглежда, докато й втръсна. Пръстите й изтръпнаха да очертават отново и отново рисунката с лабиринта. Младата жена чакаше, чакаше.
— Es totjorn lo meteis — прошепна тя.
Все една и съща песен.
Отиде до прозореца и се взря. Оттам я погледна малко, сериозно сърцевидно лице с умни кафяви очи и бледи страни, нито грозно, нито красиво. Алаис намести яката на роклята си, както беше виждала, че правят други момичета. Дали, ако пришиеше дантела…