Катарамата едва ли беше тук от много време. Франсоа чистеше стаята всяка сутрин и щеше да я забележи, ако е била зад вратата. Други слуги нямаха право да влизат тук и стаята стоеше по цял ден заключена.
Пелтие се огледа за следи, че някой е влизал. Притесни се. Дали само му се струваше, или вещите по писалището бяха леко разместени? Дали покривалото на леглото не беше нагънато? Тази вечер всичко го хвърляше в смут.
— Paire! — рече Алаис тихо, но въпреки това го стресна. Той побърза да скрие катарамата в кесията си. — Татко — повтори младата жена. — Викал си ме.
Пелтие се посъвзе.
— Да, да, точно така. Влизай.
— Имаш ли нужда от още нещо, господарю? — попита от прага Франсоа.
— Не. Но чакай отвън, може да ми потрябваш.
Пелтие постоя, докато вратата се затвори, сетне повика Алаис да седне на масата. Наля й чаша вино и напълни отново своята, но не седна.
— Виждаш ми се уморена.
— Да, малко.
— Какво говорят хората за Съвета, Алаис?
— Никой не знае какво да мисли. Плъзнали са какви ли не слухове. Всички се молят положението да не е чак толкова тежко, колкото изглежда. Знаят, че утре виконтът тръгва с малка свита за Монпелие, за да моли графа на Тулуза да го приеме. — Тя вдигна глава. — Вярно ли е?
Баща й кимна.
— Но хората говорят, че турнирът ще продължи.
— И това е вярно. Виконтът възнамерява да изпълни задачата и до половин месец да се прибере. До края на юли със сигурност ще бъде тук.
— А ще успее ли да я изпълни?
Пелтие не отговори. Продължи да крачи напред-назад. Тревогата му се предаде и на Алаис. Тя отпи от виното — за смелост.
— Гилем включен ли е в свитата?
— Той не ти ли е съобщил? — възкликна рязко баща й.
— Не съм го виждала, откакто Съветът се разпусна — призна дъщеря му.
— Къде се е запилял, да го вземат мътните! — ядоса се Пелтие.
— Много те моля, кажи ми само — да или не.
— Гилем дю Ма беше избран, макар и против моята воля. Виконтът има слабост към него.
— И с основание, paire — пророни тихо Алаис. — Той е опитен рицар.
Пелтие се пресегна и отново наля вино в бокала й.
— Кажи ми, Алаис, имаш ли му доверие?
Въпросът я завари неподготвена, но тя отвърна без колебание:
— Нима съпругите не са длъжни да имат доверие на съпрузите си?
— Да, да. Не съм и очаквал друг отговор — махна той с ръка. — Той попита ли те какво е станало днес сутринта на реката?
— Ти ми нареди да не споменавам на никого — напомни дъщеря му. — И аз естествено те послушах.
— Не съм се и съмнявал, че ще изпълниш обещанието си — каза баща й. — Но ти пак не ми отговори на въпроса. Гилем попита ли те къде си ходила?
— Не е имал възможност — каза предизвикателно тя. — Както вече ти обясних, не съм го виждала.
Пелтие отиде до прозореца и както беше гърбом към дъщеря си, я попита:
— Страх ли те е от война?
Алаис се смути от внезапната смяна на темата, но отговори, без дори да трепне.
— Като си помисля, да — рече тя предпазливо. — Но нали няма да се стига чак до война?
— Да, може и да не се стигне.
Той се подпря на перваза, явно беше погълнат от мислите си.
— Знам, смяташ въпроса ми за неуместен, но имам причини да ти го задавам. Взри се дълбоко в сърцето си. Помисли внимателно. И после ми кажи истината. Имаш ли доверие на съпруга си? Разчиташ ли той да те закриля, да бъде до теб?
Алаис разбра, че думите, които всъщност са от значение, са останали неизречени, скрити някъде под повърхността, но се страхуваше да отговори. Не искаше да предава Гилем. В същото време сърце не й даваше да излъже баща си.
— Знам, татко, че си настроен срещу него — каза Алаис с твърд глас, — макар и да не съм наясно какво толкова е направил, че да те обиди…
— Знаеш прекрасно какво прави — възрази нетърпеливо Пелтие. — Казвал съм ти много пъти. Но в случая личното ми мнение за Дю Ма не е толкова важно. Човек може да не харесва някого и въпреки това да вижда достойнствата му. Много те моля, Алаис. Отговори на въпроса ми. От това зависят много неща.
Образът на Гилем, докато спи. Очите му, тъмни като метал, извивката на устните му, докато той я целува от вътрешната страна на китката. Спомени, толкова ярки, че на Алаис чак й се зави свят.
— Не мога да отговоря — каза тя накрая.