— Заклевам ти се, че е същият.
— Откъде се е взела дъската? — попита настойчиво баща й. — Помисли, Алаис. Някой дал ли ти я е? Подарък ли ти е?
Тя поклати глава.
— Не знам, не знам — каза отчаяна. — Цял ден се опитвам да си спомня, а не мога. Най-странното е, че бях сигурна — виждала съм рисунката и другаде, макар че дъската ми беше непозната.
— Къде е сега тя?
— Оставих я на масата в стаята си — рече дъщеря му. — Защо? Смяташ, че е важно ли?
— Значи е могъл да я види всеки — каза покрусен Пелтие.
— Сигурно — съгласи се притеснена Алаис. — Гилем, някой от слугите, знам ли? — Тя погледна пръстена в ръката си и най-неочаквано всичко си дойде на мястото. — Ти мислеше, че човекът в реката е Симеон, нали? — попита провлачено Алаис. — И той ли е пазител?
Пелтие кимна.
— Нямах причини да смятам, че е той, а някак си бях сигурен.
— А другите пазители? Знаеш ли къде са?
Баща й се наведе и сложи пръстите й върху merel.
— Стига си ме разпитвала, Алаис. Пази това. Не го губи. И скрий дъската с лабиринта далеч от любопитните очи. Ще се занимавам с това, след като се върна.
Алаис се изправи.
— В какъв смисъл ще се занимаваш с дъската?
Пелтие се усмихна, развеселен от упорството й.
— Ще помисля за нея, filha.
— Но това, че дъската е тук, означава ли, че някой в замъка знае за съществуването на книгите?
— Никой не може да каже — отсече твърдо баща й. — Ако смятах, че този въпрос стои, щях да ти кажа. Имаш думата ми.
Прозвуча храбро, така би казал всеки, готов да се бори, но от изражението на Пелтие пролича, че той лъже.
— А ако…
— Basta — рече баща й тихо и вдигна ръце. — Стига толкова.
Алаис се отпусна в огромните му обятия. От познатата му миризма се просълзи отново.
— Всичко ще бъде наред — увери я твърдо баща й. — Бъди смела. Прави само каквото съм те помолил, не повече. — Той я целуна по главата. — Утре призори ела да се сбогуваме. — Алаис кимна, не смееше да каже нищо. — Ben, ben. А сега побързай. И Бог да те пази.
Алаис притича до другия край на тъмния коридор и излезе на двора — във всяка сянка й се привиждаха духове и нечисти сили. Беше зашеметена. Старият познат свят изведнъж й се стори огледален образ на старото си „Аз“, същият, но и съвсем различен. Вързопчето с диска, скрито под роклята й, сякаш я пареше по кожата.
Навън беше прохладно. Повечето хора се бяха прибрали, макар че в стаите над Парадния двор тук-там още се виждаха светлини. Алаис подскочи, когато откъм помещенията за стражата екна смях. За миг й се стори, че на един от прозорците по горните етажи стои човек. После обаче пред нея прелетя прилеп, който привлече погледа й, и когато тя отново вдигна очи, прозорецът вече беше тъмен.
Алаис ускори крачка. В главата й на вихрушка се въртяха думите на баща й, всички въпроси, които тя е трябвало да зададе, а не го е направила.
След няколко крачки усети, че настръхва. Погледна назад.
— Кой е?
Никой не й отговори. Тя отново се провикна. В мрака сякаш я дебнеше някаква зла сила, Алаис я надушваше, усещаше я. Забърза още повече, сега вече беше сигурна, че някой я следи. Чуваше тихо тътрузене на крака и тежко дишане.
— Кой е? — попита тя отново.
Изневиделица груба мазолеста ръка запуши устата й. Смърдеше на бира. Алаис понечи да извика, но усети внезапен остър удар по тила си и се свлече. После по тялото й плъзнаха ръце — досущ плъхове, пъплещи из зимник, — които накрая намериха каквото търсеха.
— Aqui es.
Ето го.
Това беше последното, което Алаис чу, после я обгърна непрогледен мрак.
11.
Връх Суларак
Планината Сабартес
Югозападна Франция
Понеделник, 2005 година
— Алис! Алис, чуваш ли ме?
Очите й трепнаха и се отвориха.
Въздухът беше леденостуден и влажен, като в неотоплена църква. Сега тя не се рееше, а лежеше на твърдата студена земя.
„Къде ли съм?“ Алис усещаше мократа пръст, грапава и неравна. Понамести се. Острите камъни и едрият пясък я задраскаха по кожата.
Не, не беше в църква. Проблесна спомен. Алис беше вървяла по дълъг тъмен проход и се беше озовала в пещера, в нещо като каменно помещение. После какво? Всичко тънеше в мъгла. Алис се опита да се надигне. Грешка. В главата й се взриви болка. Пригади й се.