„Всичко завършва тук.“
Тя затаи дъх. Сърцето й заби по-ускорено.
„Завършва тук, където е започнало.“
Изведнъж съзнанието й се напълни с шепот, с несвързани звуци като повтарящо се ехо във времето. Пред очите й отново изникнаха думите, изсечени в горния край на стъпалата. Pas a pas. Те започнаха да се въртят в ума й като почти забравена приспивна песен.
„Това е невъзможно. Каква глупачка съм.“
Разтърсена, Алис се подпря на колене и се насили да се изправи. Трябваше да се върне в лагера, трябваше да се махне от слънцето, да пийне малко вода.
Заслиза бавно. Трябваше да се махне от кънтящия камък, от духовете, заселили се в него. Не знаеше какво става с нея, знаеше само, че трябва да бяга.
Закрачи все по-бързо и по-бързо, препъвайки се в камъните. Но думите се бяха впили в съзнанието й и се повтаряха високо и ясно като мантра.
„Стъпка по стъпка се стига далеч. Стъпка по стъпка.“
12.
Беше почти трийсет и три градуса на сянка. Наближаваше три часът следобед. Алис седеше под брезентовия навес и покорно пиеше оранжадата, която някой беше тикнал в ръцете й. Миришеше силно на брезент, на палатки и спирт.
Промиха раните й, а бинтованата й китка беше станала като топка за тенис.
„Сама си го навлече.“
Погледна се в огледалцето, окачено на една от подпорите на палатката. Видя в него малко сърцевидно лице с умни кафяви очи. Кожата под луничките й беше бяла. Изглеждаше ужасно. Косата й беше пълна с прах, по тениската й имаше петна засъхнала кръв.
Единственото, което Алис искаше, беше да се прибере в хотела във Фоа, да метне мръсните дрехи в мивката и да стои дълго под душа. После да отиде на площада, да си поръча бутилка вино и да не мърда до вечерта.
„И да не мисля за случилото се.“
Но вероятността за това бе твърде малка.
Преди половин час бяха дошли полицаите. До очуканите ситроени и рена на археолозите имаше цяла върволица бяло-сини полицейски автомобили. Приличаше на нашествие.
Алис очакваше да се заемат първо с нея, но след като потвърдиха, че именно тя е намерила скелетите, полицаите я оставиха за по-късно. Никой от останалите не идваше при нея. Алис ги разбираше. Тя беше виновната за цялата бъркотия. От Шийла нямаше и следа.
Полицаите бяха десетима, в светлосини ризи, с черни ботуши до коленете и с пистолети на кръста. Пъплеха по склона и си подвикваха нещо.
Веднага отцепиха пещерата с найлонова лента. Тишината в планината беше нарушена от врявата и от бръмченето на самозареждащи се фотоапарати.
Лекият ветрец донасяше откъм спрените автомобили гласове. Алис се обърна и видя, че доктор Брейлинг се качва по стъпалата заедно с Шийла и набит полицай, явно някакъв шеф.
— Очевидно е, че тези скелети не са на двамата души, които издирвате — настоя доктор Брейлинг. — Личи, че костите са на стотици години. Когато съобщих на властите, и за миг не ми е минавало през ума, че последиците ще бъдат такива. — Той махна с ръка наоколо. — Имате ли представа какви вреди нанасят подчинените ви? Уверявам ви, тази работа не ми харесва никак.
Алис огледа полицая, нисък мургав мъж на средна възраст с шкембе и с много малко коса. Едвам си поемаше дъх, жегата очевидно го мъчеше. Стискаше намачкана носна кърпа, с която без особен успех бършеше лицето и врата си. Алис забеляза кръговете пот под мишниците му и по маншетите на ризата.
— Извинявайте за безпокойството, господин директор — подхвана той бавно и любезно на английски. — Но тъй като експедицията е частна, съм сигурен, че ще обясните на спонсорите си за какво става въпрос.
— Това, че имаме щастието да ни финансира не учреждение, а частно лице, не променя нещата. Принудени сме не по своя воля да прекратим работа, което ни създава големи неудобства. Това, което правим тук, е изключително важно.
— Доктор Брейлинг — рече Нубел така, сякаш от известно време говорят едно и също, — аз съм с вързани ръце. Разследваме убийства. Видели сте обявите със снимките на двамата изчезнали, нали? Затова въпреки неудобствата сме длъжни да докажем по удовлетворителен начин, че костите, които сте намерили, не са на безследно изчезналите, и дотогава работата ще бъде прекратена.
— Не ставайте за смях, господин следовател. Не може да има никакво съмнение, че скелетите са на стотици години!
— Изследвали ли сте ги?