— Е, не — поруменя той. — Не цялостно, разбира се. Но е очевидно. Вашите криминалисти ще ме подкрепят.
— Не се и съмнявам, доктор Брейлинг, но дотогава… — Нубел сви рамене. — Нямам какво друго да ви кажа.
Шийла също се включи.
— Разбираме в какво положение се намирате, господин следовател, но можете ли поне да ни кажете кога ще приключите?
— Bientôt. Скоро. Не аз определям правилата.
Доктор Брейлинг вдигна отчаян ръце.
— В такъв случай ще бъда принуден да се обърна към някого от началниците ви! Това наистина е нелепо.
— Както решите — отвърна Нубел. — Междувременно ми изгответе списък на всички, които освен жената, намерила телата, са влизали в пещерата. Щом приключим с предварителното разследване, ще извадим телата от пещерата и вие с подчинените ви ще можете да си тръгнете.
Брейлинг тръгна нанякъде, Шийла хвана ръката на следователя и веднага след това я пусна. Двамата явно обсъждаха нещо. По едно време се обърнаха и погледнаха надолу към автомобилите. Алис също погледна натам, но не забеляза нищо интересно.
Мина половин час, а при нея все още не идваше никой.
Тя бръкна в раницата си, която Стивън или Шийла вероятно бяха свалили от планината, и извади молив и скицник. Отвори го на празна страница.
„Представи си, че стоиш на входа и гледаш прохода.“
Алис затвори очи и си представи как стои на входа. Скалата. Скалата бе изумително гладка, сякаш някой я е лъскал. Крачка напред, в мрака.
„Имаше лек наклон.“
Алис започна да рисува. Проход, отвор, пещера. Върху втори лист нарисува по-ниската част, от стъпалата до жертвеника и скелетите по средата. Отстрани на скицата на гроба състави списък на вещите: нож, кожена кесия, парче плат, пръстен. Отгоре пръстенът бе съвсем гладък и плосък, изненадващо дебел, с мъничка вдлъбнатинка по средата. Странното бе, че образът беше издълбан от вътрешната страна, където не можеше да го види никой. За него можеше да знае само човекът, който носи пръстена. Точно умалено копие на лабиринта, изсечен на стената зад жертвеника.
Алис се облегна на стола, кой знае защо, не й се искаше да повтори образа върху хартия. Колко ли беше голям? С диаметър някъде около метър и двайсет? Или повече? И с колко окръжности?
Тя нарисува кръг, с който запълни почти цялата страница, после спря. Колко черти? Алис знаеше, че ако види рисунката отново, ще я познае, но сега й беше трудно да си го припомни: беше държала пръстена само няколко секунди и беше видяла изсечения върху скалата лабиринт в далечината съвсем смътно в тъмнината.
Някъде в разхвърляния таван на паметта й се пазеха познанията, които сега й бяха необходими. Часовете по история и по латински в училище, документалните филми по Би Би Си, които, свита на канапето, беше гледала заедно с родителите си. В детската стая имаше дървена библиотечка с любимата й книга на долната лавица. Илюстрирана енциклопедия на древните митове с лъскави, шарени страници, които вече се бяха опърпали, толкова често Алис ги беше разгръщала.
„Имаше изображение на лабиринт.“
Тя отвори наум енциклопедията точно на тази страница.
„Но беше различен.“
Алис взе молива и опита отново. Нарисува вътре в първия кръг втори и се помъчи да ги съедини. Не успя. Следващият й опит не беше по-добър, по-следващият — също. Младата жена си даде сметка, че тук става въпрос не само колко са окръжностите, които се вплитат като спирала и се доближават до центъра, а че рисунката й поначало е сбъркана.
Но не се отказа, продължи да упорства, макар че първоначалното вълнение бе заменено с едва доловимо отчаяние. Купчинката смачкани на топка листове в краката й ставаше все по-голяма.
— Madame Tanner31?
Алис подскочи.
— Docteur32 — поправи тя по инерция мъжа и се изправи.
— Извинявайте, докторе. Казвам се Нубел. От криминалната полиция на департамент Ариеж.
Нубел й поднесе служебната си карта. Алис се направи, че я чете, като същевременно пъхаше всичко в раницата. Не искаше следователят да види неуспешните й рисунки.
— На английски ли предпочитате да говорим?
— Да, ще бъде по-лесно, благодаря ви.
Инспектор Нубел беше заедно с униформен полицай с будни шарещи очи. Изглеждаше така, сякаш току-що е завършил училище. Той не беше представен.
Нубел се намести на един от тесните сгъваеми столове. Едвам успя. Бедрата му стърчаха над брезентовата седалка.