Телата са били погребани едно до друго така, че да са с лице към жертвеника, и наподобяват изображение, изсечено върху гробница. Те са положени симетрично, но в гроба няма и следа от покой. От усещане за спокойствие. Лицевите кости при скулите на единия череп са смачкани, хлътнали са навътре, сякаш са папиемаше. Много от ребрата на другия скелет са се огънали и стърчат навън като чупливите клони на мъртво дърво.
„Те не могат да ти направят нищо.“ Решена да не се поддава на страха, Алис се насилва да приклекне, като внимава да не размества нищо. Плъзга поглед по гроба. Между телата има кинжал с потъмняло от времето острие и няколко парчета плат. До тях е оставена и кожена кесия с шнур в горния край, в която може да се побере малка кутийка или книга. Алис бърчи чело. Сигурна е, че е виждала и преди нещо подобно, но не може да се сети къде.
Кръглият бял предмет между пръстите като нокти на граблива птица на по-дребния скелет е толкова малък, че в началото Алис не го забелязва. После обаче, без дори да се замисля дали е редно да го прави, тя вади от джоба си пинцетите. Пресяга се, внимателно освобождава предмета и го доближава до пламъка, като духва леко прахта, за да го види по-добре.
Това е малък каменен пръстен, обикновен и незабележим, отгоре е заоблен и гладък. Освен това й е странно познат. В началото Алис си мисли, че е някакъв печат. После внезапно си спомня. Вдига очи към знаците върху задната стена на пещерата, сетне поглежда отново пръстена.
Шарката е еднаква.
Алис не е религиозна. Не вярва в рая и ада, в Бога и дявола, в съществата, които според преданието населяват планините наоколо. Ала за пръв път в живота си е застигната от чувството, че пред нея е нещо свръхестествено, нещо по-голямо от опита и разума й. Усеща как изтръпва цялата.
Смелостта я напуска. В пещерата изведнъж става студено. Страхът сграбчва Алис за гърлото, вледенява дъха й. Тя се изправя с усилие. Осъзнава, че няма какво да търси тук, на това древно място. Обзема я отчаяното желание да се махне от пещерата и от миризмата на смърт.
Но вече е твърде късно.
Чува стъпки някъде над или зад себе си, и тя не може да определи къде. Звукът оглася затвореното пространство, отеква в скалата и камъка. Някой идва.
Стресната, Алис се обръща рязко и изпуска запалката. Пещерата е потопена в мрак. Жената се опитва да се затича, но в тъмното не знае накъде, не може да намери пътя към изхода. Препъва се. Краката й омекват.
Алис пада. Пръстенът отхвърча и отново се озовава сред костите, където би трябвало да бъде.
II
Лос Серес
Югозападна Франция
На няколко километра източно по права линия, в затънтено селце в планината Сабартес, на маса от тъмно, лъснато до блясък дърво седи висок слаб мъж в светъл костюм.
Таванът на стаята е нисък, подът е покрит с големи квадратни плочки с цвят на червена планинска пръст и благодарение на тях въпреки жегата навън в помещението е прохладно. Капаците на единствения прозорец са затворени и вътре е сумрачно, ако не се брои езерцето жълта светлина, хвърляна от газеника на масата. До него има стъклена чаша, напълнена почти догоре с червена течност.
По масата са наслагани листове плътна жълтеникава хартия и всеки от тях е изписан с черно мастило. В стаята е тихо, чува се само как перото на писалката дращи и кубчетата лед потракват в стъклото, когато мъжът отпива от чашата. Долавя се лек мирис на алкохол и череши. Часовникът тиктака и отмерва времето, мъжът спира, мисли, после отново започва да пише.
В този живот оставяме след себе си единствено спомена за това какви сме били и какво сме направили. Само бегъл отпечатък, нищо повече. Натрупах много познания. Помъдрях. Но дали съм променил нещо? Не мога да кажа. Pas a pas, se va luenh4.
Докато седях и чаках светлината да помръкне, гледах как зеленото на пролетта отстъпва място на златото на лятото, как медта на есента е изместена от белотата на зимата. Отново и отново се питах: Защо? Ако знаех какво е да живееш с такава самота, да стоиш като единствен свидетел на безконечния кръговрат от раждане, живот и смърт, какво щях да сторя? Тежи ми, Алаис, самотата, вече не издържам. Изживях този дълъг живот с празнота в сърцето, празнота, която с годините набъбваше все повече и повече, докато накрая стана по-голяма и от сърцето ми.
Постарах се да удържа на думата си. Изпълних първото обещание, което съм ти дал, второто си остана неизпълнено. Поне засега. От известно време усещам, че си наблизо. Всеки момент отново ще дойде нашето време. Всичко сочи към това. Не след дълго пещерата ще бъде отворена. Долавям тази истина навсякъде около себе си. Ще бъде намерена и книгата, която толкова дълго беше на сигурно място.