Мъжът спира да пише и се пресяга към чашата. Очите му са замъглени от спомена, но гиньолето5 отново му дава сили.
Открих жената. Най-после. И се питам дали ако сложа книгата в ръката й, тя ще я възприеме като нещо познато. Дали споменът се е запечатал в кръвта и костите й? Дали ще се сети как корицата трепти и променя цвета си? Ако развърже връзките и разлисти изсъхналия ронлив пергамент, ще си спомни ли думите, които кънтят през столетията?
Сега, когато дните ми са преброени, се моля най-сетне да имам шанса да поправя грешката, която съм допуснал, и накрая да науча истината. Истината ще ме направи свободен.
Мъжът се обляга на стола и долепва осеяни със старчески петна ръце към масата. Шансът да разбере след толкова време какво е станало накрая.
Това е единственото, което иска.
III
Шартр
Северна Франция
По-късно същия ден на около хиляда километра на север друг мъж стои в слабо осветен проход под улиците на Шартр и чака началото на церемонията.
По дланите му е избила пот, устата му е пресъхнала. Притеснен и замаян е, макар да не знае на какво се дължи това — дали на нервите и очакването, или на виното, което е изпил. Странната бяла памучна мантия му тежи на раменете, вървите от усукан коноп стърчат отстрани на кокалестите му хълбоци. Мъжът поглежда крадешком двете фигури, които стоят мълчаливо от двете му страни, но лицата им са скрити под качулките. Той не може да разбере дали и те са притеснени като него, или са присъствали многократно на обреда. Облечени са като него, с тази разлика, че техните мантии са златисти, а не бели, и са обути, а той е бос.
Някъде над скритата плетеница от тунели се чува звънът на камбаните на величествената готическа катедрала. Той усеща как мъжете до него застават нащрек. Това е знакът, който са чакали. Мъжът веднага свежда глава и се опитва да се съсредоточи.
— Je suis prêt6 — пелтечи той по-скоро за да си вдъхне увереност, отколкото да го съобщи.
Никой от спътниците му дори не трепва.
След като заглъхва и последният звън на камбаните, мъжът вляво пристъпва напред и с камък, който почти не се вижда в ръката му, чука пет пъти по тежката врата. Отвътре се чува отговор:
— Dintrar.
Влез.
На мъжа някак бегло му се струва, че женският глас му е познат, но той няма време да умува откъде и защо — вратата се отваря и зад нея изниква залата, която той отдавна е чакал да зърне.
Тримата мъже тръгват бавно напред. Вървят в крак. Той го е репетирал и знае какво точно да очаква, знае и какво се иска от него. След студения коридор залата изглежда топла, вътре е тъмно. Единствената светлина идва от свещите, които са наслагани по нишите и върху самия жертвеник и хвърлят по пода танцуващи сенки.
По тялото на мъжа плъзва тръпка, макар че той се чувства странно несъпричастен към ставащото. Подскача, когато вратата отзад се затваря.
Четиримата жреци са застанали в северната, южната, източната и западната част на залата. На мъжа му се иска отчаяно да вдигне очи и да поогледа, но той си налага да устои на изкушението и продължава да стои със сведена глава и скрито лице, както са му наредили. Долавя, че от двете по-дълги страни на правоъгълната зала в две редици са застанали по шестима посветени. Усеща топлината на телата им, чува как си поемат въздух и после го издишат, въпреки че никой не се и помръдва, никой не говори.
От книжата, които са му дали, е запаметил къде какво се намира в залата и докато върви към гроба в средата, усеща как всички са впили погледи в гърба му. Пита се дали познава някого от тях. Нищо чудно сред членовете да има негови колеги, чужди съпруги. Не се сдържа и се подсмихва, когато за миг си представя колко различно ще се отнасят към него, след като и той бъде приет в братството.
Върнат е рязко към действителността, когато се препъва и почти пада върху камъка за коленичене в долния край на гроба. Залата се оказва по-малка, отколкото му се е сторило на плана, по-тясна и затворена. Той е очаквал между вратата и камъка да има по-голямо разстояние.
Докато коленичи върху камъка, някой до него си поема дълбоко въздух и той се пита защо. Сърцето му се разтуптява и когато поглежда надолу, мъжът вижда, че кокалчетата на пръстите му са побелели. Притеснен, стиска ръце, после обаче си спомня, че трябва да ги отпусне встрани.
В средата на камъка има малка вдлъбнатинка, която през тънкия плат на мантията е твърда и студена. Мъжът намества леко колене, за да му е по-удобно. Това му дава възможност да насочи към нещо вниманието си и той е признателен. Още се чувства замаян и му е трудно да се съсредоточи и да си спомни точната последователност, макар че я е повтарял много пъти наум.
Вътре в залата започва да бие камбана с тънък, писклив звънтеж, съпроводен от провлачено пеене, което в началото е тихо, но бързо става по-силно, тъй като се присъединяват нови и нови гласове. В главата на мъжа кънтят откъслечни думи и фрази: montanhas — планини, Noblesa — благородство, libres — книги, graal — граал.
Първожрицата слиза от стъпалата при високия жертвеник и прекосява залата. Мъжът чува само тихите й стъпки и си представя как златистата й мантия потрепва и се люшка в трепкащата светлина на свещите. Той е чакал именно този миг.
— Je suis prêt — повтаря нечуто.
Този път наистина го мисли.
Първожрицата спира пред него. Той усеща парфюма й, съвсем лек и едва доловим от тежкия мирис на тамяна. Затаява дъх, когато жената се навежда и го хваща за ръката. Пръстите й са хладни. През ръката на мъжа сякаш минава ток, едва ли не плътско желание, когато първожрицата притиска към дланта му нещо малко и кръгло, после слага върху него пръстите му. Сега мъжът иска, както не е искал нищо на този свят, да види лицето на жената. Но както са му казали, продължава да гледа вторачено пода.
Четиримата жреци напускат местата си и идват при първожрицата. Някой навежда назад главата на мъжа и между устните му се плъзга гъста сладка течност. Той е очаквал тъкмо това и не се съпротивлява. По тялото му се плисва топлина, мъжът вдига ръце и спътниците му го намятат със златиста мантия. Свидетелите познават ритуала, но въпреки това мъжът долавя, че те са притеснени.
Внезапно той усеща около врата си метален обръч, който му пречи да диша. Мъжът вдига трескаво ръце и се мъчи да си поеме дъх. Опитва се да извика, но от устата му не излизат думи. Отново еква пискливият тънък звън на камбаната, упорит и непреклонен, който го обгръща. Изведнъж започва да му се гади. Той има чувството, че ще припадне, и стиска предмета в ръката си толкова силно, че ноктите раздират меката плът на дланта му. Острата болка му помага да не се свлече. Мъжът разбира, че ръцете не му се подчиняват. Не го крепят, само го притеглят надолу. Пак му се гади, камъкът отдолу сякаш се размества и се плъзга.
Очите на мъжа се премрежват, той вижда всичко размазано, но все пак забелязва, че Първожрицата държи нож, макар и да няма представа как сребърното острие се е озовало в ръката й. Опитва се да се изправи, но опиатът е много силен и вече е изсмукал силите му. Мъжът вече няма власт над ръцете и краката си.
— Non7! — мъчи се той да изкрещи, ала е твърде късно.
Отпърво му се струва, че просто са го ударили между плешките, нищо повече. После в тялото му започва да се просмуква тъпа болка. По гърба му се стича нещо топло и лепкаво.
Най-неочаквано ръцете му се прекършват и той пада напред, свлича се като парцалена кукла. Не усеща болка, когато главата му се удря в пода, който е някак хладен, едва ли не ласкав. Целият шум, цялото объркване и страх изчезват. Мъжът затваря очи. Чува само гласа на жената, който като че ли идва от много далеч.
— Une leçon. Pour tous8 — сякаш казва тя, макар че е безсмислено.
В последния миг преди да изгуби съзнание, мъжът, обвинен, че е издал тайните, осъден, задето ги е разгласил, държи в ръката си лелеяния предмет, докато животът не му се изплъзва, и малкият сив диск колкото монета се търкулва на пода.
От едната му страна се виждат буквите NV. От другата е изсечен лабиринт.