8
За няколко мига Фермин остана залепен като мида за корпуса на кораба, докато възстановяваше дишането си. На двайсетина метра оттам видя сигнална шамандура. Приличаше на малък фар – цилиндър, увенчан с фенер, поставен върху кръгла основа, в която имаше кабина. Шамандурата беше боядисана в бяло с червени ивици и се поклащаше леко на повърхността на водата, сякаш бе дрейфуващо островче от метал. Фермин си каза, че ако успее да се добере до нея, би могъл да се скрие във вътрешността ѝ и да изчака благоприятен момент, за да доплува до сушата, без да го видят. Като че ли никой не бе забелязал присъствието му, но все пак не искаше да предизвиква съдбата. Изпълни с въздух изтерзаните си дробове, гмурна се отново и се понесе към шамандурата, като загребваше водата с хаотични движения. Докато плуваше, се стараеше да не поглежда надолу; предпочиташе да мисли, че умът му е станал жертва на халюцинация и че зловещата градина от трупове, люлеещи се на течението, е просто гора от рибарски мрежи, оплетени сред отломки по дъното. Фермин се подаде на повърхността на няколко метра от шамандурата и побърза да я заобиколи, за да се скрие зад нея. Загледа палубата на кораба и реши, че поне за момента е в безопасност; всички на борда, включително и Фумеро, сигурно го мислеха за мъртъв. Тъкмо се катереше по платформата, когато забеляза една неподвижна фигура, която го наблюдаваше от мостика. Погледите им се срещнаха за миг. Фермин не можеше да определи кой бе този мъж, но по облеклото му прецени, че трябва да е капитанът на кораба. Побърза да се скрие в мъничката кабина и се отпусна безсилно, разтреперан от студ. Предполагаше, че всеки миг ще чуе хайката, идваща да го залови. По-добре да беше се удавил в сандъка. Сега Фумеро щеше да го откара в някоя от своите килии и да се позабавлява на воля.
Очакването се проточи цяла вечност; беглецът вече мислеше, че е дошъл краят на приключенията му, когато изведнъж чу как двигателите на кораба забоботиха и сирената изсвири. Надникна плахо през прозорчето на кабината и видя, че корабът се отдалечава към кейовете. Изтощен, Фермин се просна под топлата милувка на слънцето, което проникваше през прозорчето. Въпреки всичко, Девата, покровителка на обезверените, май се беше смилила над него.
9
Фермин остана на своето малко островче, докато здрачът обагри небето и пристанищните фенери изтъкаха мрежа от отблясъци по вълните. Оглеждайки внимателно кейовете, той реши, че ще е най-добре да доплува до рояка от лодки, завързани срещу рибния пазар, и оттам да се покатери на сушата с помощта на въжетата или скрипците на някой закотвен съд. Именно тогава забеляза един силует, който изплува от мъглата, обвила доковете. Към скривалището му се приближаваше лодка с гребла с двама души на борда. Единият гребеше, а другият се взираше в мрака, държейки нависоко фенер, който обагряше омарата в кехлибарено. Фермин преглътна на сухо. Можеше да се хвърли във водата и да помоли небесата да го скрият в нощния мрак, за да избяга за пореден път, но молитвите му бяха свършили и вече нямаше капка сила за борба. Подаде се от скривалището си с вдигнати ръце, обърнат към приближаващата лодка.
– Свалете си ръцете – каза мъжът с фенера.
Фермин напрегна поглед. Това беше същият човек, който го бе наблюдавал от мостика преди часове. Фермин се взря в очите му и кимна. Прие подадената му ръка и скочи в лодката. Мъжът, който бе на греблата, му предложи одеяло и измъченият корабокрушенец се уви с него.
– Аз съм капитан Араес, а това е моят първи офицер Бермехо.
Спасеният се опита да измънка нещо, но Араес го възпря.
– Не ни казвайте името си. Не е наша работа.
Капитанът взе един термос и му наля греяно вино. Фермин сграбчи тенекиената чаша с две ръце и я пресуши до дъно. Араес му напълни чашата цели три пъти и Фермин усети как вътрешностите му се затоплиха.