3 Dies irae (лат. Ден на гнева) – песнопение в католическото богослужение, част от траурната заупокойна меса; за автор на текста се смята францисканският монах Тома Челански (XIII в.).
4 Късмет, приятелю (фр.).
Бал с маски
Мадрид
1959 г.
1
Стаята вечно тънеше в полумрак. Завесите от години бяха спуснати и дори зашити, за да не прониква никакъв зрак. Единственият източник на светлина, който едва разсейваше тъмата, бе една медна стенна лампа. Призрачното ѝ жълтеникаво сияние разкриваше очертанията на легло с балдахин, от който се спускаше прозрачна завеса. Зад нея смътно се виждаше една скована фигура. „Прилича на катафалка“ – помисли си Валс.
Маурисио Валс гледаше силуета на своята съпруга Елена. Тя лежеше неподвижно в кревата, който бе неин затвор през последното десетилетие, след като бе станало невъзможно да я нагласят седнала в инвалидния стол. С годините болестта, която разяждаше костите ѝ, бе превърнала скелета на доня Елена в неузнаваем сбор от части, терзани от постоянна агония. Едно махагоново разпятие я съзерцаваше от таблата на леглото, но небето, в своята безкрайна жестокост, не я удостояваше с дара на смъртта. „Моя е вината – мислеше си Валс. – Прави го, за да накаже мен.“
Той се заслуша в мъчителното ѝ дишане, което достигаше до него сред ехото от акордите на оркестъра и гласовете на повече от хилядата гости, събрали се долу в градината. Болногледачката за нощната смяна стана от стола си до леглото и предпазливо се приближи до Валс. Той не си спомняше името ѝ. Болногледачките, които се грижеха за съпругата му, никога не се задържаха на тази служба повече от два-три месеца, колкото и висока да беше предложената заплата. Не можеше да ги упрекне за това.
– Спи ли? – попита Валс.
Жената поклати глава.
– Не, господин министър, но докторът вече ѝ постави нощната инжекция. Целия следобед беше неспокойна. Сега е по-добре.
– Оставете ни – нареди Валс.
Болногледачката кимна и излезе, като затвори вратата зад гърба си. Валс се приближи до леглото, дръпна тюлената завеса и седна от едната страна. Затвори очи за миг и се заслуша в накъсаното дишане на жена си, потапяйки се в горчивата смрад, която излъчваше тялото ѝ. Чу как ноктите ѝ драскат по чаршафа. Когато се извърна към нея с фалшива усмивка и лице, застинало в изражение на ведро спокойствие и обич, видя, че тя се взира в него с пламнали очи. Болестта, която най-скъпоплатените лекари в Европа не можаха нито да излекуват, нито поне да назоват, бе свела разкривените ѝ ръце до възли от грапава кожа, напомнящи лапи на влечуго или нокти на граблива птица. Валс взе онова, което някога бе дясната ръка на съпругата му, и посрещна погледа ѝ, изгарящ от гняв и болка. Може би и от омраза – поне на Валс му се искаше да е така. Мисълта, че това същество все още би могло да изпитва мъничко обич към него или към света, му се струваше прекалено жестока.
– Добър вечер, любов моя.
Елена практически бе изгубила гласните си струни преди малко повече от две години и изричането дори на една дума ѝ костваше огромни усилия. Все пак тя отвърна на поздрава му с гърлен стон, изтръгнал се сякаш от дълбините на деформираното тяло, чиито очертания личаха под завивките.
– Казаха ми, че си прекарала зле деня – продължи той. – Лекарството скоро ще подейства и ще можеш да си починеш.
Валс не сваляше усмивката от лицето си и не пускаше тази ръка, която му вдъхваше отвращение и страх. Сцената се повтаряше всеки ден. Той щеше да ѝ поговори тихо няколко минути, държейки десницата ѝ, а Елена щеше да го изгаря с поглед, докато морфинът притъпеше болката и яростта. Тогава Валс можеше да напусне тази стая в дъното на коридора на третия етаж и да не се върне до следващата нощ.
– Всички дойдоха. Мерседес сефтоса дългата си рокля и ми казаха, че е танцувала със сина на британския посланик. Всички разпитват за теб и ти изпращат много обич.
Докато нижеше ритуалните баналности, Валс спря очи върху малкия поднос с инструменти и спринцовки, който почиваше върху стоящата до леглото метална маса, покрита с червено кадифе. На светлината от лампата ампулите с морфин блестяха като скъпоценни камъни. Гласът на Валс секна и кухите му слова заглъхнаха. Елена бе проследила погледа му и сега се взираше в него с няма молба, а лицето ѝ бе обляно в сълзи. Той я погледна и въздъхна. Наведе се, за да я целуне по челото.