– Дон Маурисио? Дъщеря ви е тук.
– Пусни я да влезе – отвърна Валс с пресеклив глас.
Вратата се отвори и Мерседес влезе с виненочервената си рокля и с омайна усмивка, която се изпари веднага щом зърна баща си. Висенте загрижено ги наблюдаваше от прага. Валс кимна и му даде знак да ги остави насаме.
– Добре ли си, татко?
Валс се усмихна широко и се изправи, за да я прегърне.
– Разбира се, че съм добре. Особено сега, когато ти си тук.
Мерседес почувства крепката прегръдка на баща си, който зарови лице в косата ѝ и вдъхна аромата, както правеше в детските ѝ години, сякаш вярваше, че уханието на кожата ѝ може да го предпази от всичките злини на света. Когато той най-сетне я пусна, Мерседес го погледна в очите и забеляза, че са зачервени.
– Какво се е случило, татко?
– Нищо.
– Знаеш, че мен не можеш да ме излъжеш. Другите може би да, но не и мен...
Валс се усмихна. Часовникът на писалището му показваше девет и пет.
– Виждаш, че си изпълнявам обещанията – рече тя, прочела мислите му.
– В това никога не съм се съмнявал.
Мерседес се повдигна на пръсти и надникна към писалището.
– Какво четеш?
– Нищо. Някакви глупости.
– Може ли и аз да ги прочета?
– Не са подходящо четиво за девойчета.
– Аз вече не съм девойче – отвърна дъщеря му, като се усмихна с детинско лукавство и се завъртя в кръг, за да покаже по-добре роклята и осанката си.
– Виждам, виждам. Вече си същинска жена.
Мерседес сложи длан на бузата му.
– Затова ли си тъжен?
Валс целуна ръката на дъщеря си и поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Не те ли натъжава поне мъничко?
– Добре де. Мъничко.
Мерседес се разсмя. Валс последва примера ѝ, чувствайки все още в устата си вкуса на барута.
– На празненството всички питаха за теб...
– При мен нещата малко се усложниха вечерта. Нали знаеш как стават тия работи...
Девойката кимна дяволито.
– Да, знам...
Тя заснова из бащиния кабинет – един таен свят, пълен с книги и заключени шкафове, – като галеше с пръсти гърбовете на томовете в библиотеката. Когато забеляза, че баща ѝ я следи с помрачен поглед, се спря.
– Няма ли да ми кажеш какво става с теб?
– Мерседес, нали знаеш, че те обичам повече от всичко на света и много се гордея с теб?
Тя се поколеба. Гласът на баща ѝ сякаш висеше на тъничка нишка, загубил отведнъж свойствената си невъзмутимост и надменност.
– Разбира се, татко... И аз те обичам.
– Това е единственото, което има значение. Каквото и да става.
Баща ѝ се усмихваше, но Мерседес забеляза сълзите му. Никога не бе го виждала да плаче и това я изпълни със страх, сякаш целият свят щеше да се срине. Баща ѝ избърса очите си и ѝ обърна гръб.
– Кажи на Висенте да влезе.
Мерседес тръгна към вратата, но се спря, преди да я отвори. Баща ѝ все така стоеше с гръб към нея и гледаше през прозореца към градината.
– Татко, какво ще се случи сега?
– Нищо, слънчице. Нищо няма да се случи.
Тогава тя отвори вратата. Висенте вече чакаше на прага с онова стоманено и непроницаемо изражение, от което косата ѝ настръхваше.
– Лека нощ, татко – промълви тя.
– Лека нощ, Мерседес.
Висенте ѝ кимна почтително и влезе в кабинета. Мерседес се обърна, за да надникне вътре, но телохранителят внимателно затвори под носа ѝ. Девойката долепи ухо до вратата и заслуша.
– Той е бил тук – чу как каза баща ѝ.
– Не може да бъде – отвърна Висенте. – Всички входове бяха охранявани. Само прислугата имаше достъп до горните етажи. Разположил съм хора на всички стълбища.
– Казвам ти, че е бил тук. И има списък. Не зная как се е сдобил с него, но има списък... Мили боже.
Мерседес преглътна на сухо.
– Трябва да е станала някаква грешка, господине.
– Погледни сам...
Настъпи продължителна тишина. Момичето затаи дъх.
– Цифрите изглеждат верни, господине. Просто не разбирам...
– Удари часът, Висенте. Повече не мога да се крия. Сега или никога! Мога ли да разчитам на теб?
– Разбира се, господине. Кога?
– На разсъмване.