Паскал ми обясни, че мадам Къриган и Томазо Количо са били литературни агенти на Жулиан Каракс в продължение на повече от четвърт век. Тя обеща да ми осигури среща с тях.
Мадам Къриган имаше канцелария на „Рю дьо Рен“. Сред гилдията се носеше легенда, че с годините я е превърнала в изящна градина с орхидеи, и Паскал ме посъветва да ѝ занеса като подарък някой нов екземпляр за колекцията ѝ. Паскал беше приятелка на участничките в тъй наречената „Бригада Къриган“, страхотен квартет от любителки на литературата от различни националности, които изпълняваха нарежданията на мадам и с чиято помощ получих аудиенция при нея.
Явих се в канцеларията ѝ със саксия в ръка. Членовете на бригадата (Хилде, Клаудия, Норма и Тоня) ме взеха за момчето, което доставя поръчките от цветарницата на ъгъла. Но щом отворих уста, самоличността ми бе разкрита. След като изяснихме недоразумението, ме отведоха в кабинета, където ме очакваше мадам Къриган. Още с влизането си видях витрина със събраните произведения на Каракс и великолепна ботаническа градина. Мадам Къриган ме изслуша търпеливо, пушейки цигара, чийто дим тъчеше паяжини във въздуха.
– Жулиан наистина ми е говорил понякога за Даниел и Беа – рече тя. – Но това беше отдавна. От много време нямам никаква вест от него. Преди ме посещаваше често, но...
– Да не се е разболял?
– Вероятно може да се каже така, да.
– От какво?
– От меланхолия.
– Може би синьор Количо знае нещо за него.
– Съмнявам се. Разговарям с Томазо всяка седмица по служебни въпроси и доколкото зная, той също не е имал вести от Жулиан най-малко три години. Но все пак може да си опитате късмета. Обадете ми се, ако откриете нещо.
Нейният колега дон Томазо живееше на брега на Сена в една пълна с книги баржа, закотвена на половин километър източно от Ил дьо ла Сите. Съпругата му, издателка на име Елен, ме посрещна на кея с топла усмивка.
– Вие сигурно сте момчето от Барселона – рече тя.
– Да.
– Качете се на борда. Томазо чете един нескопосан оригинал и това прекъсване ще му бъде добре дошло.
Синьор Количо имаше излъчване на морски вълк и носеше шапка на корабен капитан. Косите му бяха посребрени, но в погледа му се четеше детинска дяволитост. След като изслуша моята история, той помълча умислен известно време, преди да се изкаже.
– Вижте, млади човече. Има две неща, които е почти невъзможно да се намерят в Париж. Едното е прилична пица. Другото е Жулиан Каракс.
– Готов съм да се откажа от пицата и да се задоволя с Каракс – отвърнах.
– Никога не отказвайте добра пица – посъветва ме той. – Какво ви кара да мислите, че Каракс, ако изобщо е жив, ще пожелае да разговаря с вас?
– Че защо да не е жив?
Дон Томазо ми отправи поглед, пропит с тъга.
– Хората умират, особено онези, които най-много заслужават да останат живи. Може би Бог иска да освободи място за купищата кучи синове, с които му е толкова забавно да гарнира този свят...
– Имам нужда да вярвам, че Каракс е жив – заявих аз.
Томазо Количо се усмихна.
– Поговорете с Розие.
Емил дьо Розие бе издавал книгите на Каракс в продължение на много години. Поет и писател в свободното си време, Розие се радваше на продължителна кариера като успешен издател в различни парижки фирми. Беше публикувал както в оригинал, така и в свой превод на френски творбите на някои испански автори, прокудени в изгнание от режима, както и на някои видни латиноамерикански писатели. От дон Томазо научих, че неотдавна е бил назначен за главен редактор на едно малко, но утвърдено издателство – „Люмиер“. Канцеларията му се намираше недалече и аз се запътих натам.
Емил дьо Розие беше доста зает, но бе така любезен да ме покани в едно кафене близо до издателството, на ъгъла на „Рю дьо Драгон“, за да ме изслуша.
– Харесва ми идеята на книгата ви – каза той може би от учтивост, а може би от искрен интерес. – „Гробището на забравените книги“ е отлично заглавие.
– То е единственото, с което разполагам – признах. – За всичко останало имам нужда от мосю Каракс.
– Доколкото ми е известно, той вече е преустановил дейността си. Преди известно време публикува един роман под псевдоним, макар и не при мен, и оттогава – нищо. Пълно мълчание.
– Мислите ли, че все още е в Париж?
– Бих се учудил, ако е така. Все щях да науча нещо за него. Миналия месец се видях с бившата му холандска издателка, моята приятелка Нелеке. Тя чула от някого в Амстердам, че преди две години Каракс отплавал за Америка и умрял по средата на пътуването. Няколко дни по-късно друг човек ѝ казал, че Каракс успял да пристигне на твърда земя и понастоящем пише телевизионни сериали под псевдоним. Изберете си вие версията, която ви харесва повече.