– Знаете ли къде бих могъл да открия приятеля ви?
Плано сви рамене.
– Жулиан отдавна напусна Париж.
– Знаете ли къде отиде?
– Не ми каза.
– Но сигурно се досещате.
– Сече ви пипето.
– Къде? – настоях аз.
– Къде се скрива човек, когато остарее?
– Нямам представа.
– Тогава никога няма да намерите Жулиан.
– Може би в спомените си? – предположих.
Плано ми отправи скръбна усмивка.
– Искате да кажете, че се е върнал в Барселона?
– Не в Барселона, а при онова, което обичаше.
– Не разбирам.
– И той дълги години не разбираше. Трябваше му цял живот, за да проумее кое бе обичал най-много.
Толкова години бях слушал истории за Каракс, а се чувствах така объркан и изгубен, както в деня, в който пристигнах в Париж.
– Ако сте този, който твърдите, би трябвало да знаете отговора – заяви Плано. – И ако кажете „литературата“, ще ви фрасна един по носа, но не ми се вярва да сте толкова глупав.
Преглътнах на сухо.
– Мисля, че знам за какво говорите. Или за кого.
– Значи знаете какво трябва да направите.
Същата вечер се сбогувах с Париж, с Паскал, със светкавичната си кариера в областта на ресторантьорството и с гнездото си сред облаците, за да се отправя към гара „Аустерлиц“. Похарчих всичко, което ми бе останало, за билет трета класа и се качих в нощния влак за Барселона. Пристигнах призори, след като преживях пътуването благодарение на милосърдието на двойка пенсионери от Лион, които се връщаха от гостуване при дъщеря си. Те споделиха с мен вкусните ястия, които бяха купили същия следобед от пазара на „Рю Муфтар“, докато им разказвах моята история в малките часове. На слизане ми казаха: „Bonne chance. Cherchez la femme.“114
След завръщането ми дни наред всичко ми изглеждаше дребно, мрачно и сиво. Светлината на Париж се бе запечатала в паметта ми и светът изведнъж бе станал голям и далечен.
– Е, гледахте ли „Емануела“? – попита ме Фермин.
– Безупречен сценарий.
– Така си и мислех. Били Уайлдър и компания биха дали мило и драго. Я кажете, открихте ли Фантома на операта?
Фермин се усмихваше лукаво като дяволче. Трябваше да предположа, че отлично е знаел причината за пътуването ми до Париж.
– Не съвсем – признах.
– Иначе казано, няма да ми разкажете нищо интересно.
– Мислех, че вие сте този, които трябваше да ми разкаже нещо интересно. Не помните ли?
– Най-напред разрешете вашата загадка, пък после ще видим.
– Струва ми се несправедливо.
– Добре дошъл на планетата Земя – отвърна той. – Хайде, впечатлете ме. Кажете нещо на френски, но да не е bonjour или oh la.
– Cherchez la femme – отвърнах.
Фермин свъси вежди.
– Класическата максима на всяка интрига, която заслужава името си... – рече.
– Voilà...
Гробът на Нурия Монфорт се намира недалече от този на Изабела в старата част на гробището Монжуик, на едно заобиколено от дървета възвишение, от което се вижда морето. Именно там в една лятна привечер през 1977 г., след като бях пребродил напразно всички кътчета на една Барселона, която бе започнала да се стопява във времето, открих Жулиан Каракс. Бе положил цветя върху надгробната плоча и седеше на една каменна пейка пред нея. Остана там почти цял час, като си говореше сам. Не посмях да го прекъсна.
Намерих го на същото място на следващия ден, както и на по-следващия. Жулиан Каракс бе разбрал твърде късно, че най-скъпото му нещо на света – жената, дала живота си за него – вече не можеше да чуе неговия глас. Посещаваше гроба ѝ всеки ден и сядаше там, за да си говори с нея и да прекара остатъка от живота си в нейната компания.
Той бе този, който се приближи до мен веднъж и ме загледа мълчаливо. Кожата, която бе изгубил в пожара, се бе възстановила и сега той имаше безизразно лице без възраст, което криеше под гъста брада и широкопола шапка.
– Кой сте вие? – попита без никаква враждебност.
– Казвам се Жулиан Семпере. Аз съм синът на Даниел и Беа.
Каракс кимна бавно.
– Добре ли са те?
– Да.
– Знаят ли, че сте тук?
– Никой не знае.
– А може ли да попитам защо сте тук?
Дори не знаех откъде да започна.
– Може ли да ви поканя на кафе?
– Не пия кафе – рече. – Но можете да ме поканите на сладолед.
Лицето ми навярно издаде изненадата ми.
– Когато бях млад, почти не се намираше сладолед. Открих го късно, както много други неща...
И тъй, в онази мудна лятна привечер, след като бях мечтал за този миг още от детството си и бях пребродил Париж и Барселона, търсейки Жулиан Каракс, най-сетне седнах с него в един млечен бар на „Пласа Реал“. Почерпих Каракс с две топки ягодов сладолед във фунийка. За себе си поръчах лимонада с лед, защото вече се задаваше онази влажна жега, която е проклятието на летата в Барселона.