– Какво мога да направя за вас, господин Семпере?
– Ако ви кажа, ще ме вземете за глупак.
– Имам чувството, че доста време сте ме търсили, и след като най-сетне ме намерихте, ще ви взема за глупак само ако не ми кажете.
Изпих половината лимонада на един дъх, за да събера сили, и му разказах идеята си. Той ме изслуша внимателно, без да покаже неодобрение или скептицизъм.
– Много находчиво – заключи, когато завърших изложението си.
– Не ми се присмивайте.
– И през ум не би ми минало. Казвам ви това, което мисля.
– Какво друго мислите?
– Че тази история трябва да я напишете вие. Тя ви принадлежи.
Бавно поклатих глава.
– Не знам как да го направя. Не съм писател.
– Купете си пишеща машина „Ъндъруд“.
– Нямах представа, че тази реклама се е появила и във Франция.
– Появи се навсякъде. Не вярвайте на рекламите. Марката „Оливети“ също ще ви свърши работа.
Усмихнах се. С Каракс поне имахме сходно чувство за хумор.
– Нека да ви покажа нещо – предложи той.
– Как да пиша ли?
– На това ще трябва да се научите сам. Писането е занаят, който се учи, но никой не може да го преподава. В деня, в който разберете какво означава това, ще започнете да усвоявате писателския занаят.
Каракс разтвори черното си ленено сако и извади от него една лъскава вещ. Сложи я на масата и я побутна към мен.
– Вземете я – подкани ме той.
Това беше най-приказната писалка, която някога бях виждал, царицата на всички „Монблан“. Писецът ѝ бе изработен от злато и платина и ако все още бях дете, щях да си помисля, че изпод такъв писец могат да излязат само шедьоври.
– Казват, че първоначално е принадлежала на Виктор Юго, но това аз бих го приел само като метафора.
– Имало ли е вече писалки по времето на Юго? – попитах.
– Първата писалка със заменящ се патрон с мастило е патентована през 1827 г. от един румънец на име Петрак Поенару, но чак през 80-те години на XIX в. писалките са усъвършенствани и започват да се произвеждат масово.
– Значи е възможно да е била на Виктор Юго.
– Щом настоявате... Да кажем, че от ръцете на мосю Юго е преминала в не по-малко славните ръце на един по-вероятен собственик – Даниел Семпере, мой добър приятел. С течение на времето тя попадна у мен и от години я пазя в очакване на деня, в който някой като вас ще я вземе. Този ден дойде.
Поклатих енергично глава и бутнах писалката обратно към него.
– В никакъв случай. Не мога да я приема. Тя си е ваша.
– Една писалка не принадлежи никому. Тя е свободен дух и остава при някого, докато той има нужда от нея.
– Това го казваше един герой от ваш роман.
– Постоянно ме обвиняват, че се повтарям. Всички романисти страдат от тази болест.
– Аз никога не съм я прихващал. Сигурен знак, че не съм писател.
– Всичко с времето си. Вземете писалката.
– Не.
Каракс сви рамене и я прибра.
– Още не сте готов. Писалката е като котка – отива само при онзи, който може да я храни. И както е дошла, така и си отива.
– Какво ще кажете за моето предложение?
Той изяде последната лъжичка сладолед.
– Хайде да направим така: ще пишем заедно. Вие ще вложите силата на младостта, а аз – моите трикове на старо куче.
Направо се вкамених.
– Сериозно ли говорите?
Каракс стана от масата и ме потупа по рамото.
– Благодаря за сладоледа. Следващия път аз ще черпя.
Срещнахме се още много пъти. Лете или зиме, Каракс винаги си поръчваше две топки ягодов сладолед, но никога не ядеше фунийката. Аз му носех страниците, които бях написал, и той ги преглеждаше, подчертаваше това-онова, зачеркваше и съчиняваше отново.
– Не съм сигурен, че съм избрал най-подходящото начало – казвах аз.
– Една история няма нито начало, нито край, а само входни врати.
При всяка от нашите срещи Каракс четеше внимателно новите страници, които му давах. Сваляше капачето на писалката си и пишеше бележки, които използваше, за да ми посочи с безкрайно търпение какво не съм свършил както трябва, а то беше почти всичко. Точка по точка ми показваше кое не е сполучливо, обясняваше ми причината и подробно ми описваше как може да се поправи. Анализът му беше извънредно изчерпателен. За всяка грешка, която мислех, че съм допуснал, той ми посочваше петнайсет други, за които дори не подозирах. Разглобяваше всяка дума, всяка фраза и всеки абзац, за да ги сглоби отново като бижутер, който работи с лупа. Вършеше това без снизхождение, сякаш беше инженер, който обяснява на някой чирак как работи моторът с вътрешно горене или парната машина. Понякога оспорваше обрати и идеи, които според мен бяха единственото ми сполучливо постижение (повечето бях заимствал от него).