– Не се опитвайте да ми подражавате. Подражанието на друг автор е като патерица. Полезно е, за да се учиш и да откриеш собствения си глас, но е работа за начинаещи.
– А аз какво съм?
Така и не узнах къде прекарваше нощите си или времето, през което не бяхме заедно. Никога не ми каза, а и аз никога не дръзнах да го попитам. Винаги си уговаряхме срещи в кафенета или барове в стария град. Единственото условие беше там да сервират ягодов сладолед. Знаех, че Каракс всеки следобед отива на своята среща с Нурия Монфорт. Когато прочете за пръв път онази част, в която тя се появяваше като персонаж, се усмихна с тъга, която все още завладява и мен. Пожарът, който го бе обезобразил, бе повредил и слъзните му жлези, така че той не можеше да плаче, но никога в живота си не съм познавал някого, който да излъчва такова чувство на загуба.
Иска ми се да вярвам, че в крайна сметка станахме добри приятели. Поне що се отнася до мен, по-добър приятел не съм имал и не вярвам някога да имам. Дали заради обичта, която изпитваше към родителите ми, дали защото странният ритуал по възстановяване на миналото му помагаше да се помири със собствените си страдания, или просто защото виждаше у мен нещо от себе си, Каракс бе до мен и направляваше стъпките и перото ми през всички тези години, които ми бяха нужни, за да напиша четирите романа; поправяше, зачеркваше и съчиняваше отново чак до самия край.
– Да пишеш значи да пренаписваш – постоянно ми напомняше той. – Човек пише за себе си, а пренаписва за другите.
Разбира се, животът не се изчерпваше само с белетристиката. Много неща се случиха през годините, които посветих, за да пренапиша хиляда пъти всяка страница от сагата. Верен на обещанието си да не продължавам по стъпките на баща ми в книжарницата (в края на краищата, двамата с майка ми бяха предостатъчни), си намерих работа в една рекламна агенция. По воля на съдбата тя се помещаваше в дома на „Авенида дел Тибидабо“ 32 – старото имение на Алдая, където моите родители ме бяха заченали в една далечна бурна нощ през 1955 г.
Творенията ми в характерния жанр на рекламата никога не са ми изглеждали особено забележителни, но заплатата ми, за моя изненада, растеше всеки месец и котировката ми като наемник на думите и образите беше в подем. С годините оставих значителна диря от реклами за телевизията, радиото и пресата – за по-голяма слава на скъпите автомобили, по които точеха лиги обещаващите изпълнителни директори, на банките, вечно заети да сбъдват мечтите на дребния спестител, на домакинските електроуреди, които вещаеха щастие, на парфюмите, които водеха до плътска разюзданост... Изобщо рекламирах безбройните блага, процъфтяващи в онази Испания, която – в отсъствието на предишния режим или поне на най-очебийните му цензори – се модернизираше със скоростта на парите и растеше, очертавайки диря от графики на борсовите индекси, пред които Швейцарските Алпи дребнееха. Когато научи какъв е размерът на заплатата ми, баща ми ме попита дали това, което правя, е законно.
– Законно – да. Друг въпрос е дали е етично.
Фермин обаче беше очарован от моето благополучие и не изпадаше в превземки.
– Стига да не се самозабравите и да изгубите пътя, правете пари, докато сте млад, че то на младини има полза от тях. Пък и вие сте златен ерген, дума да няма. Кой знае какви красавици се въртят в тоя рекламен бизнес, където всичко е хубавко и лъскаво. Де да можех аз да пробвам всичко това в оня скапан следвоенен свят, в който ни се падна да живеем – тогава и девиците имаха мустаци. Вие си гледайте вашата работа. Наслаждавайте се, че сега му е времето, впускайте се в авантюри, нали ме разбирате, и преминете всички граници, които можете. Но не забравяйте да скочите навреме от влака, че някои професии са само за млади хора и ако не сте мажоритарен акционер – в което се съмнявам, защото и двамата знаем, че имате недовършени дела в не толкова доходната литература, – ще бъде безумие да останете в тоя барутен погреб след трийсетте си години.
Аз тайно се срамувах от работата си и от неприлично многото пари, които ми плащаха за нея. А може би просто ми се искаше да мисля, че е така. Истината е, че охотно вземах астрономическата си заплата и я пръсках веднага щом постъпеше в текущата ми сметка.
– В тази работа няма нищо срамно – изтъкваше Каракс. – Напротив, това е професия, която изисква талант и предоставя възможности. Ако знаете как да си изиграете картите, тя ще ви позволи да си купите свобода и време, за да можете, когато я напуснете, да станете този, който сте в действителност.