– И кой съм аз в действителност? Създателят на реклами за разхладителни напитки, кредитни карти и луксозни автомобили?
– Ще бъдете този, който мислите, че сте.
Всъщност не ме вълнуваше чак толкова какъв бях наистина; по-важно беше какъв бях или можех да бъда според Каракс. Продължавах да работя по нашата книга, както обичах да я наричам. Този проект беше станал вторият ми живот – един свят, пред чиито двери свалях маската си, за да взема писалката, пишещата машина или каквото и да било и да се потопя в историята, която за мен бе несравнимо по-реална от благополучното ми земно съществуване.
Онези години промениха донякъде живота на всички ни. Известно време след приютяването на Алисия Грис Исаак Монфорт бе обявил, че е дошъл моментът да се оттегли. Той бе предложил на Фермин, който вече бе станал баща, да поеме щафетата като пазач на Гробището на забравените книги.
– Време е вече да сложим един безсрамник на този пост – заяви Исаак.
Фермин бе поискал разрешение от Бернарда, която в крайна сметка се съгласи да се преместят в едно партерно жилище точно до Гробището на забравените книги. Той си направи там тайна вратичка, водеща до тунелите на двореца, в който се помещаваше Гробището, и превърна някогашните стаи на Исаак в свой кабинет.
Възползвайки се от факта, че по онова време правех рекламите на една известна марка японска електроника, подарих на Фермин грамаден цветен телевизор от „висок клас“, както го наричаха. Фермин, който навремето смяташе телевизията за Антихриста, промени мнението си, когато откри, че тя излъчва филми на Орсън Уелс („тоя мискинин знае какво прави“) и най-вече с участието на Ким Новак, чиито сутиени със заострени чашки все така подхранваха вярата му в бъдещето на човечеството.
Родителите ми – след редица смутни години, през които започнах да мисля, че бракът им ще се провали – преодоляха скрити опасности, които никой не пожела да ми обясни, и за всеобща изненада ми подариха една късна сестричка, която нарекоха Изабела. Дядо Семпере успя да я подържи в ръце, преди да умре няколко дни по-късно от внезапен сърдечен пристъп, който го порази, докато вдигаше един кашон с пълните събрани съчинения на Александър Дюма. Погребахме го до Изабела заедно с екземпляр от „Граф Монте Кристо“. От загубата на своя баща моят остаря отведнъж и занапред вече не беше същият. „Мислех си, че дядо ти ще живее вечно“ – каза ми той един ден, когато го заварих да плаче, скрит в задната стая на книжарницата.
Както всички предвиждаха, Фернандито и София се ожениха и се преместиха в някогашното жилище на Алисия Грис на улица „Авиньон“, в чийто креват Фернандито вече бе приложил тайно върху София уроците, научени навремето от Матилде. След години София реши да си отвори своя книжарничка, специализирана за детска литература; нарече я „Малката Семпере“. А Фернандито започна работа в един универсален магазин, където след време щеше да стане директор на отдела за книги.
През 1981 г., скоро след неуспешния преврат115, който насмалко не върна Испания в Каменната ера или нещо още по-лошо, Серхио Вилахуана публикува в „Ла Вангуардия“ серия от репортажи, в които разбули случая със стотиците откраднати деца, чиито родители – предимно политически затворници, изчезнали в затворите на Барселона през първите години след войната – бяха убити с цел заличаване на следите. Последвалият скандал отвори отново една рана, за която мнозина не знаеха, а други бяха искали да я скрият. Ефектът от тези репортажи предизвика серия от разследвания, които продължават и до днес; те породиха океан от документация, жалби, граждански и углавни дела. Това окуражи мнозина да започнат да възстановяват потулени сведения и свидетелства за най-мрачните години от историята на страната.
Любезният читател навярно се пита дали, докато се случваше всичко това, неописуемият Жулиан Семпере денем се отдаваше само на наемната рекламна индустрия, а нощем на непорочната девица – литературата. Не беше точно така. Писането на четирите книги, замислени заедно с Каракс, престана да бъде райско убежище и се превърна в чудовище, което започна да поглъща намиращото се най-близо до него, а това бях аз. Чудовището, което сам бях поканил в живота си, впоследствие отказа да си тръгне и трябваше да се научи да съжителства с останалите призраци, населяващи дните ми. В чест на другия си дядо, Давид Мартин, аз също надникнах в бездната, която всеки писател носи в себе си, и едва успях да се задържа, вкопчен с пръсти в ръба ѝ.
През 1981 г. Валентина се завърна от своя мрак и ми се яви отново в една сцена, която Каракс с удоволствие би съчинил. Това се случи един следобед, в който мозъкът ми сякаш се бе втечнил и щеше да прокапе през ушите ми. Бях се подслонил в книжарница „Франсеса“, сцена на първоначалното престъпление, и се разхождах безцелно между масите с нови книги, когато я видях отново. Застинах като статуя от сол, докато накрая тя се обърна и ме забеляза. Усмихна ми се, а аз побягнах.