Настигна ме на светофара на улица „Росейон“. Беше ми купила една книга и когато я взех, без дори да погледна коя е, Валентина ме улови за лакътя.
– Десет минути? – попита тя.
И да, не след дълго заваля, макар че това не бе най-важното. След три месеца потайни срещи в друга нейна мансарда, която имаше изглед към половината северно полукълбо, заживяхме заедно. Или по-скоро трябва да кажа, че Валентина дойде да живее при мен, защото по това време притежавах прекрасен апартамент в Сариа, където имах предостатъчно място, но там цареше и пустота. Този път Валентина се задържа три години, два месеца и един ден. Но вместо да ми разбие сърцето (впрочем и това се случи), тя ми остави най-големия подарък, който можех да получа – една дъщеря.
Кръстихме Алисия Семпере през август 1982 г. На другата година, след няколко заминавания и връщания, които така и не проумях, Валентина си тръгна отново, този път завинаги. Двамата с Алисия останахме заедно, но не се чувствахме сами, защото малката ми спаси живота и ми показа, че без нея всичко, което правех, не би имало никакъв смисъл. През годините, в които довършвах проклетите книги, пък макар и само за да ме оставят най-сетне на мира, Алисия бе до мен и ми върна онова, в което бях изгубил вяра – вдъхновението.
Имах мимолетни връзки, кандидат-мащехи за дъщеря ми и щедри души, с които в крайна сметка винаги се разделях. Алисия ми казваше, че не иска да съм сам, а аз ѝ отговарях, че не съм.
– Нали имам теб?
А освен нея имах и цялата галерия от сенки, уловени между действителността и измислицата. През 1991 г., убеден, че ако не го направя, ако не скоча най-сетне от влака, ще изгубя и малкото, което се бе съхранило в душата ми, напуснах окончателно доходната си кариера в рекламния занаят и посветих остатъка от годината, за да довърша книгите.
По това време вече не можех да си затварям очите за факта, че Жулиан Каракс не беше добре. Бях свикнал да мисля, че той няма възраст и нищо не би могло да му се случи. Бях започнал да го възприемам като баща – някой, който никога няма да те изостави. Мислех си, че той ще живее вечно.
По време на срещите ни Жулиан Каракс вече не си поръчваше ягодов сладолед. Когато исках съвета му, почти не правеше поправки. Казваше ми, че съм се научил да летя сам, че съм си заслужил моята машина „Ъндъруд“ и вече нямам нужда от него. Дълго отказвах да проумея, но накрая не можех да се заблуждавам повече и разбрах, че онази чудовищна тъга, която винаги бе таял в себе си, сега се бе завърнала, за да го довърши.
Една нощ сънувах, че го изгубвам в мъглата. Призори излязох да го търся. Обиколих неуморно всички места, на които се бяхме срещали през годините. В ранното утро на 25 септември 1991 г. го намерих проснат върху гроба на Нурия Монфорт. В ръката си държеше калъф с писалката, принадлежала на баща ми, и следната бележка:
Жулиан,
Гордея се, че бях твой приятел и научих толкова неща от теб.
Съжалявам, че не мога да бъда до теб, за да видя как тържествуваш и постигаш онова, което аз никога не можах, а и не знаех как да постигна. Все пак ми остава утехата да знам, че – макар и отначало да ти е трудно да го повярваш – вече нямаш нужда от мен, а и всъщност никога не си имал. Аз ще се събера отново с жената, която изобщо не биваше да изоставям. Грижи се за родителите си и за всички герои от нашето повествование. Разкажи на света нашите истории и никога не забравяй, че съществуваме дотогава, докато някой си спомня за нас.
Твой приятел,
ЖУЛИАН КАРАКС
Същия следобед научих, че парцелът до гроба на Нурия Монфорт принадлежал, както ми казаха, на общината на Барселона. Данъчната ненаситност на испанските институции никога не отслабва; поискаха ми астрономическа сума, която платих веднага. Поне тоя път оползотворих добре парите, които ми бяха донесли строфите за спортни коли и коледните реклами на кава116, в които имаше повече танцьорки, отколкото в подсъзнанието на Бъзби Бъркли117.
Погребахме моя учител, Жулиан Каракс, в един съботен ден в края на септември. С мен беше дъщеря ми Алисия; щом видя двата гроба редом, тя стисна ръката ми и ми каза да не се тревожа, защото моят приятел никога вече няма да е сам.