Трудно ми е да говоря за него. Понякога се питам дали у мен няма нещо от другия ми дядо, злочестия Давид Мартин, и дали не съм си измислил Каракс, както той си бе измислил своя мосю Корели, за да може да разказва небивалици. Две седмици след погребението писах на мадам Къриган и на синьор Количо в Париж, за да ги известя за кончината му. Помолих ги по тяхно усмотрение да кажат на неговия приятел Жан-Реймон и на всички, които сметнат за уместно да уведомят. Получих отговор от мадам Къриган, която ми благодареше за писмото и ми съобщаваше, че малко преди смъртта си Каракс ѝ е писал, за да ѝ разкаже за ръкописа, по който бяхме работили заедно толкова години. Молеше ме да ѝ го изпратя, щом го завърша. Каракс ме бе научил, че една книга никога не може да се завърши; ако имаме късмет, тя е тази, която ни напуска, за да не я пишем и пренаписваме цяла вечност.
В края на 1991 г. направих копие на ръкописа – почти две хиляди страници, напечатани на машина (да, този път на „Ъндъруд“), които изпратих на някогашните агенти на Каракс. Честно казано, не очаквах да получа вест от тях. Заех се да работя по един нов роман, следвайки за пореден път един от съветите на моя учител. „Понякога е по-добре да впрегнеш мозъка си в работа и да го изтощиш, отколкото да го оставиш в покой – отегчи ли се, ще започне жив да те яде.“
Месеците преминаваха в писане на този роман, който още нямаше заглавие, и в дълги разходки из Барселона с Алисия, която бе започнала да любопитства за всичко.
– Новата книга за Валентина ли е?
Никога не я наричаше „мама“, споменаваше я само по име.
– Не. За теб е.
– Лъжеш!
По време на тези разходки се научих да преоткривам града през очите на дъщеря си и разбрах, че онази мрачна Барселона, която моите родители бяха преживели, бавно бе изсветляла, без да забележим. Светът, който си въобразявах, че си спомням, сега лежеше захвърлен в един декор, парфюмиран и постлан за туристите и за ония добри хорица, любители на слънцето и плажа, които, колкото и да гледаха, не успяваха да видят залеза на една епоха. Епоха, която вместо да рухне с трясък, се разсея във фин облак прах, който още се усеща във въздуха.
Сянката на Каракс продължи да ме следва навсякъде. Майка ми идваше често у дома и водеше малката Изабела, за да ѝ покаже моята дъщеря всичките си книги и играчки, които бяха много, но сред тях нямаше нито една кукла, защото Алисия мразеше куклите и отнасяше главите им с прашка в училищния двор. Тя винаги ме питаше дали съм добре, знаейки, че отговорът е „не“, и дали имам новини от Валентина, знаейки, че отговорът пак е отрицателен.
Така и не пожелах да разкажа на майка ми за Каракс, за загадките и мълчанието през всички тези години. Нещо ми подсказваше, че тя се досеща за това, понеже никога не съм имал от нея други тайни освен онези, които тя се преструваше, че приема.
– Баща ти тъгува за теб – казваше тя. – Би трябвало да се отбиваш по-често в книжарницата. Дори Фермин ме попита оня ден дали не си се замонашил.
– Бях зает да пиша една книга.
– Цели петнайсет години?
– Оказа се по-трудно, отколкото очаквах.
– Може ли да я прочета?
– Не съм сигурен, че ще ти хареса. Всъщност не зная дали е добра идея да се опитам да я публикувам.
– За какво се разказва в нея?
– За нас. За всички нас. Това е историята на семейството ни.
Майка ми ме изгледа мълчаливо.
– Може би трябва да я унищожа – предложих аз.
– Историята си е твоя. Можеш да направиш с нея онова, което смяташ за уместно. Особено сега, когато дядо ти вече го няма и нещата са се променили, нашите тайни едва ли ще имат значение за някого.
– Ами татко?
– Вероятно на него ще му е най-полезно да я прочете. Не си мисли, че не сме се досещали с какво се занимаваш. Не сме толкова глупави.
– Значи имам твоето разрешение?
– От моето нямаш нужда. А ако държиш да получиш разрешение от баща си, ще трябва да поговориш с него.
Посетих баща ми в едно ранно утро, когато знаех, че ще е сам в „Семпере и синове“. Той прикри изненадата си, че ме вижда, и когато го попитах как върви бизнесът, нямаше желание да ми разкаже, че приходите спадат и вече е получил няколко предложения да продаде книжарницата, за да направят на нейно място магазин за дрънкулки, където да се продават сувенири, изобразяващи „Саграда Фамилия“, и фланелки на „Барса“.
– Фермин ме предупреди, че ако се съглася, ще се самозапали пред витрината.
– Сериозна дилема – отбелязах.
– Той тъгува за теб – рече баща ми, приписвайки по обичайния си начин на други хора чувствата, които не можеше да признае, че сам изпитва. – А как вървят твоите работи? Майка ти ми каза, че си зарязал рекламите и сега се занимаваш само с писане. Кога ще ми дадеш нещо, което мога да продавам тук?