– Тя каза ли ти каква книга съм написал?
– Допускам, че си променил имената и някои шокиращи подробности, пък макар и само за да не се скандализират съседите.
– Разбира се. Единственият герой, който се държи скандално, е Фермин, което ще му допадне. Ще се сдобие с повече фенове от Ел Кордобèc118.
– В такъв случай да освободя ли място на витрината?
Свих рамене.
– Тази сутрин получих писмо от двама литературни агенти, на които изпратих ръкописа. Става дума за поредица от четири романа. Един парижки издател, Емил дьо Розие, прояви интерес да го публикува, а друга немска издателка, Михи Щраусман, също ми направи оферта за авторските права. Агентите смятат, че ще има още предложения, но най-напред трябва да доизгладя един милион подробности. Поставих две условия: първото е, че трябва да получа разрешението на родителите ми и на семейството ми, за да разкажа тази история. И второто е романът да се публикува под името на Жулиан Каракс.
Баща ми сведе поглед.
– Как е Каракс? – попита.
– Намери покой.
Той кимна.
– Имам ли разрешението ти?
– Спомняш ли си как, когато беше малък, ми обеща един ден, че ще разкажеш историята вместо мен?
– Да.
– През всички тези години дори за миг не съм се съмнявал, че ще го сториш. Гордея се с теб, сине.
Баща ми ме прегърна така, както не бе го правил от детството ми.
Посетих Фермин в неговото бюро в Гробището на забравените книги през август 1992 г., в същия ден, в който се откриха Олимпийските игри. Барселона бе пременена в светлина и във въздуха се носеха оптимизъм и надежда, каквито никога не бях долавял и вероятно никога не бих преживял повторно по улиците на моя град. Когато отидох при Фермин, той ми се усмихна и отдаде чест по войнишки. Видя ми се вече много стар, макар че не пожелах да му го кажа.
– Мислех ви за умрял – заяви.
– Работя по въпроса. А вие изглеждате здрав като бик.
– Карамелизирал съм се от бонбоните.
– Това ще да е причината.
– Едно птиченце ми каза, че ще ни прославите – подметна Фермин.
– Най-вече вас. Когато завалят оферти да участвате в рекламни кампании, не се колебайте да се консултирате с мен, че все още разбирам от тия работи.
– Мисля да приемам само предложения за реклама на мъжко бельо – отвърна той.
– Значи имам разрешението ви?
– Имате благословията ми urbi et orbi119. Но надали сте дошли само заради това.
– Защо винаги ми приписвате задни мисли, Фермин?
– Защото умът ви е усукан като пружина. Казвам го като комплимент.
– Защо мислите, че съм дошъл в такъв случай?
– Вероятно за да се насладите на изящната ми реч, а може би и заради една неуредена сметка.
– Коя от всичките?
Фермин ме заведе в една стая, която винаги държеше заключена, за да я опази от набезите на многобройните си потомци. Покани ме да седна в достойно за адмирал кресло, което бе купил от битака. Той самият седна на стол до мен, взе една картонена кутия и я сложи на коленете си.
– Спомняте ли си Алисия? – попита. – Впрочем въпросът е реторичен.
Сърцето ми прескочи един удар.
– Жива ли е тя? Знаете ли нещо за нея?
Фермин отвори кутията и извади вързоп пликове.
– На никого не съм казал, защото мислех, че така е най-добре за всички, но Алисия се върна в Барселона през 1960 г., преди да замине окончателно. Беше в деня на Сан Жорди. 23 април. Дойде да се сбогува посвоему.
– Спомням си отлично. Тогава бях много малък.
– И все още сте.
Спогледахме се мълчаливо.
– Къде отиде тя?
– Сбогувах се с нея на кея и я видях да се качва на един кораб, който отплава за Америка. Оттогава всяка Коледа получавах писмо без обратен адрес.
Фермин ми подаде връзката писма – повече от трийсет на брой, по едно на година.
– Можете да ги отворите.
Всички пликове съдържаха по една фотография. Пощенските клейма показваха, че всички са били изпратени от различно място: Ню Йорк, Бостън, Вашингтон, окръг Колумбия, Сиатъл, Денвър, Санта Фе, Портланд, Филаделфия, Кий Уест, Ню Орлиънс, Санта Моника, Чикаго, Сан Франциско...
Изумен, погледнах Фермин. Той започна да тананика химна на Съединените щати, който от неговата уста звучеше като сардана. Всяка снимка бе направена срещу светлината и показваше само сянка, силует на жена на фона на паркове, небостъргачи, плажове, пустини или гори.
– Нямаше ли нещо повече? – попитах. – Някаква бележка или каквото и да е?
Фермин поклати глава.
– Само в последния плик. Пристигна миналата Коледа.
Сбърчих чело.
– Как разбрахте, че е последният?
Той ми подаде плика.
От пощенското клеймо ставаше ясно, че е бил изпратен от Монтерей, Калифорния. Извадих снимката и се изгубих в нея. Изображението за пръв път не показваше само сянката. На него се виждаше Алисия Грис трийсет години по-късно; тя гледаше в обектива и се усмихваше сред най-красивия, както ми се стори, пейзаж на света – полуостров със скалист бряг и призрачни гори, който се врязваше във водата сред мъглите на Тихия океан. На една табела отстрани се четеше надпис: ПОЙНТ ЛОБОС.