Погледнах го в очите и кимнах бавно.
– Свестихте ли се вече? – попита.
– Май да.
– В такъв случай сменете тази печална физиономия, уверете се, че топките ви са на мястото си, и се върнете в стаята, за да прегърнете госпожа Беа и отрочето, както подобава на мъжа, в когото двамата ви превърнаха току-що. Защото не се съмнявайте, че онова момче, с което имах честта да се запозная една нощ под арките на „Пласа Реал“ и заради което съм брал толкова страх оттогава, трябва да остане в прелюдията на това приключение. Предстои да преживеем още много неща, Даниел, и това, което ни чака, не е детска работа. С мен ли сте? Чак до края на света, който може да е и зад ъгъла?
Не ми хрумна нищо друго, освен да го прегърна.
– Какво щях да правя без вас, Фермин?
– Да грешите честичко. Впрочем имайте предвид, че един от обичайните странични ефекти от мешаницата, която току-що погълнахте, е временна загуба на свенливостта и известна склонност към излиятелност. Затова, когато влезете сега в стаята при госпожа Беа, погледнете я в очите, за да разбере, че наистина я обичате.
– Тя си го знае.
Фермин търпеливо поклати глава.
– Послушайте ме. Няма нужда да го казвате, ако се смущавате, защото мъжете сме такива и тестостеронът не насърчава лиричните изявления. Но нека тя да го почувства. Защото тези работи е по-добре да се показват на дело, а не с приказки. И не от дъжд на вятър, а всеки ден.
– Ще се опитам.
– Не е достатъчно само да се опитате, Даниел. Гледайте да направите нещо повече.
И тъй, лишен от вечното и крехко убежище на моето юношество благодарение на Фермин, аз се запътих обратно към стаята, където ме чакаше моята съдба.
Много години по-късно споменът за онази нощ щеше да ме споходи в едно ранно утро в задната стая на старата книжарница на улица „Санта Ана“. За пореден път се борех с белия лист, без да зная откъде да захвана да разказвам дори пред себе си истинската история на моето семейство – начинание, над което се трудех от месеци или даже години, но още не бях съчинил дори един приличен ред.
Изпаднал в пристъп на безсъние, което приписваше на поглъщането на половин кило пръжки, Фермин бе решил да ми направи ранно сутрешно посещение. Виждайки как се мъча над една празна страница, въоръжен с писалка, която капеше като износен автомобил, приятелят ми седна до мен и огледа морето от смачкани листа в краката ми.
– Не се обиждайте, Даниел, но имате ли поне някаква идея какво правите?
– Не – признах си аз. – Може би всичко би се променило, ако пробвам с пишеща машина. Според рекламите машината „Ъндъруд“ е изборът на професионалиста.
Фермин прецени това рекламно обещание и решително поклати глава.
– Светлинни години делят машинописеца от писателя.
– Благодаря за насърчението. А вие какво правите тук по това време?
Той се потупа по корема.
– Поглъщането на цяло пържено прасенце ми разбърка стомаха.
– Искате ли малко сода бикарбонат?
– По-добре не, че ще получа, с извинение, сутрешен триумф и тогава вече съвсем няма да мога да поспя...
Оставих писалката и поредния – незнайно кой – опит да съчиня едно свястно изречение и потърсих погледа на моя приятел.
– Наред ли е всичко, Даниел? Като оставим настрана неуспешната ви атака на литературната крепост...
Свих рамене. Както винаги, Фермин се бе появил в съдбовен момент, оправдавайки славата си на помощник в заплетени ситуации.
– Чудя се как да ви попитам нещо, което отдавна ми се върти в главата – подхванах.
Той закри уста с ръка и се оригна кратко, но прочувствено.
– Ако става дума за някой креватен трик, кажете смело, не се стеснявайте. Напомням ви, че в тия работи съм като дипломиран лекар.
– Не, не е свързано с кревата.
– Жалко, защото имам прясна информация за няколко нови хитринки, които...
– Фермин – пресякох го аз, – мислите ли, че съм живял живота си както трябва, че съм бил на висота?
Думите заседнаха в гърлото на моя приятел. Той сведе поглед и въздъхна.
– Само не ми казвайте, че това всъщност представлява тая ваша фаза на Балзак в застой. Духовни търсения и тям подобни...
– Нима човек не пише, за да разбере по-добре себе си и света?
– Не, ако е наясно какво прави – нещо, което на вас...
– Ама вие сте ужасен изповедник, Фермин. Помогнете ми поне малко.
– Мислех, че се опитвате да станете романист, а не светец.
– Кажете ми истината; познавате ме, откакто бях дете. Разочаровах ли ви? Бях ли онзи Даниел, когото очаквахте да бъда? Онзи, който майка ми би искала да бъда? Кажете ми истината.
Фермин подбели очи.
– Истината – това са глупостите, които дрънкат хората, когато си въобразяват, че знаят нещо, Даниел. Аз знам за истината толкова, колкото за размера сутиен на онова страхотно женище със засукано име и гръд, което гледахме в кино „Капитол“ оня ден.