– С коя?
– Как така с коя, Фермин? С нашата Алисия в Барселона на чудесата.
Сянка помрачи лицето му.
– Тази история май не съм я разказвал на никого, Даниел. Дори и на вас.
– Нима има по-подходящ вход, за да влезем в лабиринта?
– Един мъж би трябвало да може да отнесе някоя тайна в гроба – възрази Фермин.
– Многото тайни могат да ни вкарат в гроба преждевременно.
Той учудено повдигна вежди.
– Кой е казал това? Сократ ли? Или може би аз?
– Не. Каза го Даниел Семпере Жисперт, хомо наивикус, само преди няколко секунди.
Фермин се усмихна доволно, обели обвивката на един лимонов бонбон „Сугус“ и го лапна.
– Ех, трябваха ви години, но вече следвате стъпките на учителя, разбойнико. Искате ли един „Сугус“?
Приех бонбона, защото знаех, че е сред най-ценните притежания на моя приятел, и за мен бе чест да споделя съкровището му.
– Чували ли сте някога онази удобна максима, че в любовта и войната всичко е позволено, Даниел?
– Чувал съм я, да. Обикновено от устата на хора, за които войната е по-важна от любовта.
– Така е, защото това всъщност е гадна лъжа.
– А тази история за любов ли е, или за война?
Фермин сви рамене.
– Каква е разликата?
И тъй, под булото на мрака, въоръжен с два лимонови бонбона и с магията на спомените, която заплашваше да се стопи в мъглата на времето, Фермин започна да заплита нишките, които щяха да изтъкат края – и началото – на нашата история...
Откъс от
„Лабиринтът на духовете“
(„Гробището на забравените книги“, том IV) от Жулиан Каракс
Издателство „Люмиер“, Париж, 1992 г.
Издание под егидата на Емил дьо Розие Кастелен
1 Вид анасонов ликьор. (Всички бележки под линия са на преводача.)
2 Естрелита Кастро (1908–1983) — испанска певица и актриса.
Dies irae3
Барселона
март 1938 г.
1
Събудиха го тласъците на вълните. Когато отвори очи, пътникът без билет съгледа мрак, който се губеше в безкрая. Клатушкането на кораба, острата миризма на селитра и блъскането на водата в корпуса му припомниха, че не се намира на твърда земя. Той отмахна чувалите, които му бяха послужили за постеля, и бавно се надигна, оглеждайки сбора от колони и арки, образуващи трюма на кораба.
Гледката му се стори фантастична: потопена катедрала, претъпкана с вещи, сякаш оплячкосани от стотици музеи и дворци. Сред батарея от скулптури и картини се очертаваше партида луксозни коли, покрити с полупрозрачни платна. До голям стенен часовник се виждаше клетка, от която един папагал с великолепно оперение го наблюдаваше строго, сякаш го упрекваше, че е гратисчия.
Малко по-нататък забеляза копие на „Давид“ на Микеланджело, което някой импровизатор бе увенчал с триъгълната шапка от униформата на Гражданската гвардия. Зад статуята една призрачна армия от манекени, издокарани в рокли от епохата, като че ли бяха застинали във вечен виенски валс. Встрани от тях, подпрени на луксозна катафалка с остъклени стени и саркофаг, се мъдреха цял куп стари плакати в рамки. Един от тях рекламираше корида на „Пласа де лас Аренас“ от предвоенните години.
В списъка на бикоборците фигурираше и името на някой си Фермин Ромеро де Торес. Тайният пасажер, все още известен под друго име, което скоро щеше да изостави в пепелищата на войната, погали с поглед буквите и устните му безмълвно изрекоха:
Хубаво име, каза си. Мелодично. Артистично. Достойно за епичното и разпътно съществуване на един вечен гратисчия в живота. Фермин Ромеро де Торес – или мършавото човече с огромен нос, което не след дълго щеше да приеме това име – бе прекарал последните два дни, скрит в недрата на търговския кораб, отплавал от Валенсия две нощи по-рано. Бе се промъкнал на борда като по чудо, притаен в един сандък, пълен със стари пушки и замаскиран сред всевъзможни стоки. Част от пушките бяха увити в завързани с възел чували, които ги предпазваха от влагата, но останалите просто бяха натрупани едни върху други и му се струваше по-вероятно не да поразят врага, а да гръмнат някой нещастен боец или самия него, ако се подпреше не където трябва.
За да раздвижи крайниците си, изтръпнали от студа и влагата, процеждащи се от стените на корпуса, Фермин на всеки половин час се промъкваше сред камарите от контейнери и продоволствия, търсейки нещо за ядене или, при липса на такова, нещо за развлечение. При един от тези походи завърза приятелство с мишле ветеран. Когато отмина периодът на първоначално недоверие, животинчето се приближаваше плахо, топлеше се в скута му и споделяше с него твърдите парчета сирене, които Фермин бе открил в една от кутиите с провизии. Сиренето – или каквото там беше това развалено и гранясало вещество – имаше вкус на сапун и гастрономическата преценка на Фермин беше безсилна да определи какво преживно животно бе имало пръст (или по-скоро копито) в неговото производство. Но мъдрите люде знаят, че вкусовете се менят, което важеше с особена сила в онези дни на нищета. Затова и двамата пътници се наслаждаваха на пиршеството с онази охота, която се поражда само от продължително гладуване.