– Приятелю гризач, едно от предимствата на военните конфликти е, че от ден на ден буламачите започват да ни се струват божествена амброзия и дори едно говно на клечка сякаш излъчва приказно ухание на парижка пекарница. Тази полувойскова диета от супи, забъркани с нечиста вода, трохи и дървени стърготини, закалява духа и развива чувствителността на небцето дотам, че в някой злополучен ден дори корковата облицовка може да има вкус на свински пръжки.
Мишлето търпеливо слушаше Фермин, докато двамата споделяха продоволствията, намерени от гратисчията. Заситен, гризачът понякога заспиваше в краката му. Фермин го наблюдаваше, долавяйки, че са се сприятелили, защото по същество си приличаха.
– Двамата с вас, побратиме, сме от един дол дренки; понасяме философски поразиите на изправената маймуна и отмъкваме каквото можем, за да ги преживеем. Дано в някой недалечен ден приматите се затрият отведнъж и отидат в небитието при диплодока, мамута и птицата додо, тъй че вие, създания òправни и миролюбиви, които само ядат, спят и мърсуват, да наследите земята или поне да я споделите с хлебарките и някои други твърдокрили насекоми.
Дори да беше на различно мнение, мишлето не даваше признаци за несъгласие. Съжителството им бе приятелско и без стремеж към самоизтъкване – съюз между джентълмени. Денем чуваха ехото от стъпките и гласовете на моряците, които отекваха долу в трюма. В редките случаи, когато някой член на екипажа дръзваше да слезе там, обикновено с цел да задигне нещо, Фермин се скриваше отново в сандъка с пушките и подрямваше, унесен от морското вълнение и аромата на барут. На втория си ден на борда, докато изследваше базара от чудеса, скрит в търбуха на този Левиатан, Фермин, съвременен Йона и познавач на Светото писание на непълен работен ден, намери сандък с изящно подвързани библии. Тази находка му се стори най-малкото смела и оригинална. Поради липса на друго литературно меню взе една бройка и с помощта на свещ, също измъкната от корабния товар, зачете на глас – за себе си и за своя спътник – подбрани откъси от Стария завет, който винаги бе намирал за много по-увлекателен и кръвожаден от Новия.
– Слушайте внимателно, капитане, че сега следва една неописуема притча, дълбоко символична и украсена с толкова кръвосмешения и осакатявания, че може да накара дори Братя Грим набързо да си сменят гащите.
Така минаваха часовете и дните в морското убежище до утрото на 17 март 1938 г., когато Фермин отвори очи и установи, че неговият приятел гризач си е отишъл. Може би четенето на някои пасажи от Откровението на св. Йоан предната нощ бе подплашило мишлето, а може би го бе прогонило предчувствието, че пътуването наближава своя край и е по-добре да си обере крушите. Скован от поредната нощ в студа, който го пронизваше до кости, Фермин се дотътри до един от илюминаторите, през които се процеждаха алените лъчи на зората. Кръглото прозорче се намираше само на няколко педи над ватерлинията и пасажерът видя как слънцето се издига над морето с цвят на вино. Заобикаляйки сандъци с муниции и куп ръждясали велосипеди, завързани с въжета, той прекоси трюма, за да хвърли поглед от другата страна. Парообразният лъч на пристанищния фар бръсна корпуса на кораба, мятайки стрели от светлина през прозорците на трюма. Отвъд него, в мираж от мъгла, пълзяща сред наблюдателници, куполи и кули, се провиждаше град Барселона. Фермин се усмихна вътрешно и забрави за миг студа и натъртванията, получени при схватките и злополучните приключения на последното пристанище, което бе посетил.
– Лусия... – промълви той и в мислите му изникна онова лице, споменът за което го бе поддържал жив дори в най-лошите моменти.
Измъкна плика, който носеше във вътрешния джоб на сакото си, откакто напусна Валенсия, и въздъхна. Блянът се изпари почти веднага. Корабът вече бе много по-близо до пристанището, отколкото Фермин бе предполагал. Всеки уважаващ себе си гратисчия знае, че трудното не е да се промъкнеш на борда, а да излезеш от изпитанието здрав и читав и да напуснеш кораба, без да бъдеш забелязан. Ако хранеше някаква надежда да стъпи на твърда земя с непокътнати кокали, най-добре бе да подготви стратегията си за бягство. Докато слушаше стъпките на екипажа, който се суетеше усилено на палубата, корабът направи завой, а двигателите забавиха ход при навлизането в пристанището. Фермин прибра отново писмото и побърза да заличи следите от присъствието си. Скри остатъците от използваните свещи, чувалите, с които се бе завивал, Библията, послужила за четене и размисъл, и останалите трошици от развалени сухари и онова подобие на сирене. Постара се да затвори криво-ляво сандъците, които бе дръзнал да отвори в търсене на продоволствия, като зачука отново гвоздеите им с обеления ток на износения си ботуш. Оглеждайки окаяните си чепици, реши, че щом стъпи на суша и изпълни поетото обещание, следващата му цел ще е да се сдобие с чифт обуща, които да не изглеждат като задигнати от някоя морга. Докато сновеше из трюма, тайният пасажер можеше да следи през илюминаторите как корабът навлиза във водите на пристанището. Долепи отново нос до стъклото и потръпна, когато съгледа силуета на крепостта и военния затвор Монжуик на върха на хълма, надвиснал над града като хищна птица.