Но работата преди всичко. Трябва да се убедя, че Неудачника вече не е с нас.
Даже се изкачвам малко нагоре, по нашите следи. Просто за да ми е чиста съвестта.
И в мъничката пукнатина, която с лекота бяхме прескочили в светлината на догарящия ден, откривам Неудачника.
Мълчаливо стоя над пукнатината и гледам Неудачника от издатината, която се намира на три метра над него. Минават поне две минути, преди той да разбере, че го наблюдавам, и да вдигне глава.
— Добро утро, Стрелец.
Мълча. Не са ми останали сили даже да се ядосам.
— Много лошо се вижда в тъмното — изрича Неудачника потресаващо гениална и свежа мисъл.
Не е паднал от много високо, но не му е провървяло. Даже отдалеч виждам, че десният му крак е подут и че Неудачника седи, внимавайки да не се допира до него.
Изваждам от колана си чехлите, обувам ги и слизам долу.
— Извинявай — казва Неудачника, когато го взимам на ръце и го изнасям горе.
— Защо? — питам го само.
— За да не се колебаете. Аз все едно нищо не мога да обясня.
— Ти си глупак… През нощта из планините бродят само самоубийци… или Черния Алпинист.
— Никога не съм бил на планина. А кой е този Черен Алпинист?
До мястото на бивака има още доста спускане. Успявам да му разкажа легендата за Черния Алпинист и за компанията, която мъкнела в планината вечерни рокли и смокинги. После и няколко истински истории.
Когато се доближаваме до Вики, целият ми запас от планински легенди е изчерпан. Под ледения й поглед слагам Неудачника върху разхвърляните край огъня елхови клони и казвам:
— Има ли нещо по-хубаво от разходка в планината без екипировка? Само разходка със сакат в ръце.
Много ми е интересно какво ще направи тя сега.
— Дай ми колана — командва Вики.
Дори аз не съм очаквал подобна агресивност.
— Вики, за да се употреби „Warlock“…
— По дяволите! Дайвър недоправен! Трябва ми бинт!
Никога не съм си задавал въпроса дали виртуалната дреха може да се разкъса на части. И не искам да проверявам — планинското слънце е жестоко. Затова се отказвам от мисълта да разкъсам ризата на ивици и подавам на Вики черния шал, който нося на врата си.
Тя дълго се суети около крака на Неудачника и мрачно клати глава, когато той стене при всяко леко докосване на ръката й.
— Счупване на пищяла — поставя тя диагнозата. — Изглежда няма разместване. Колкото и да е странно.
— Ти и лекар ли си?
— Не. Медицинска сестра, но със стаж. Трябва ми още бинт.
Все пак се налага да пожертвам ризата си, а това, че ще нося сакото на голо, е проява на изключително лош вкус. Фиксираме крака със самоделна шина.
— Досега нито един идиот — едва сега Вики дава воля на гнева си, — нито един кретен в света не е успявал да счупи крака си във виртуалността! Как си в реалността? А? Има ли счупване?
— Не… — мънка Неудачника.
— Е, слава богу.
Споглеждаме се. От снощното бойно настроение не е останала и следа. Едно е да изоставиш измамник във виртуалния свят, а съвсем друго — ранен в планината. И това, че планините не са истински, вече не променя нищо.
— Да отидем при онези скали — предлагам аз.
— Хайде. Аз ги сънувах.
Достатъчен ни е само поглед, повече нищо не казваме.
Няма закони за нереалността.
Насън или наяве — ние заедно сме се спускали към падналата звезда.
11
Скалите наистина не са на мястото си в тази долина. Ледникът би могъл да докара морени, но не и такива исполински канари.
— Изглежда, това наистина е изход към друго пространство — съгласява се Вики, като ме поглежда. — Не се ли умори?
Поклащам глава. В действителност ръцете ми са уморени от носенето на Неудачника. Но сега не ми е до дреболии.
— Ако на това място програмата е пробила до някой друг сървър — разсъждава Вики, — то каналът ще бъде еднопосочен. За влизане — ще влезем, но виж, да избягаме, ако се наложи…
— В краен случай имаме „Warlock“ — казвам аз. Но не долавям убеденост в гласа си. Не ми се иска отново да попадам в сините тунели. Прекалено странни са пейзажите по пътя.
— Хубаво, да потегляме тогава. Може и да няма нищо тук. — Вики с въздишка поема напред. Аз се мъкна след нея. Неудачника мълчи. Или се чувства виновен, което е добре, или не иска да пречи. Което също е добре.
Вървим по стесняващия се каньон. В един момент вдигам глава и се опитвам да определя височината на скалите. Тя явно е по-голяма, отколкото изглежда от долината.