Обнадеждаваща гледка.
Проходът е все по-тесен, двама не биха се промъкнали. Започвам да се движа странично, за да намаля риска от закачане на счупения крак на Неудачника за някоя скала. Дали пък не трябваше да обуя крилатите чехли? Но вече е късно, сега няма как да се извъртя. Отпред Вики ругае полугласно, на нея също не й е лесно. Със злорадство си мисля, че Мадам, с нейните внушителни габарити, вече щеше да е заседнала.
Става все по-студено. В скалния процеп отнякъде нахлува леден вятър. Това е хубаво, това е прекрасно!
— Льончик! — сподавено произнася Вики. — Йе?
Пред нас има светлина, препречена от силуета й. Вики се премества някъде встрани и аз излизам на нейното място. При последните крачки все пак закачам с тялото на Неудачника някакъв камък и той простенва.
Клисурата ни извежда в странна местност.
Също планини, но други. Не просто безлюдни — диви. Сякаш някога тук е имало живот… но впоследствие нещо го е убило. Цари сумрак. Сигурно все пак е ден, но небето е затулено от гъсти оловни облаци. Лениво се сипе мокър сняг. Всичко е запустяло и обзето от тиха тъга. Надолу по склона, между черните зъбери на скалите, се извива пътечка.
— Какво е това? — тихо пита Вики. — А, Льоня?
Оглеждам се. Определено сме излезли в друго пространство. И то май ми е познато.
— Елфите — казвам. — Това е някой от сървърите на ролевиците. Те играят тук.
— Като в „Лабиринта“ ли? — обажда се Неудачника.
— Не, по друг начин.
— Тук няма да оцелеем дълго — навъсено казва Вики. — Или ще замръзнем, или ще ни застреля пътьом някой елф.
— Първо ще замръзнем — казвам аз. Ризата ми отиде за превръзки, а сакото лекомислено го изхвърлих.
— Нищо, затова пък голият ти торс прави незабравимо впечатление — иронизира Вики. Тя си е добре с нейния пуловер. А и Неудачника си има маскировъчен гащеризон, който топли достатъчно.
— Поне да имаше кого да впечатлявам — казвам аз и соча с ръка. — Пред нас има пътека, Вики. Трябва да се измъкнем оттук и да търсим хора.
— Елфи.
— Хора, елфи, джуджета. Когото и да било.
Снегът е почти до колене, придвижваме се бавно. Неудачника виновно шепне:
— Все пак не разбирам…
— Знаеш ли кой е Толкин?
— Авторът на…
— Само недей да цитираш „Властелинът на пръстените“ наизуст. Та това е виртуално пространство, създадено от неговите поклонници — ролевите играчи. Те се събират тук, навличат тела на герои от книгата и разиграват разни сценки. По Толкин, или по други писатели.
— Театър — решава Неудачника.
— Ами… донякъде, да.
Неудачника млъква, напълно задоволен от обяснението. Аз съм далеч от яснота по въпроса.
Какъв е този сървър?
Какви са законите на тукашния свят?
Къде се намират легалните изходи, през които можем да измъкнем Неудачника?
Страх ме е дори да мисля по въпроса какво ще правим после.
Пътечката е добре утъпкана, сякаш наскоро по нея е марширувала цяла армия. Снегът се топи, едва докоснал земята. Сигурно се дължи на магия. Светът на ролевиците живее по свои закони, тук има магии.
— Накъде да тръгнем сега? — с тази фраза Вики ми възлага командването. Доверието е нещо много приятно… стига да мога да го оправдая. Опитвам се да си спомня картите на ролевите пространства, но веднага се отказвам от намерението си. Тях ги рисува всеки, който не го мързи.
И в този момент чувам тропот, долитащ зад най-близката скала. Полудял кон с кастанети на пищялите или пък великан с тракащи от студ челюсти.
Няма време за размисъл.
— Насам! — прошепвам аз и се шмугвам сред посърналите ели. Полагам Неудачника върху снега, като допирам показалеца си до устните: — Ш-т!
Вики и Неудачника не се виждат от пътечката. Заемам разкрачена стойка и издърпвам каиша. С шумолене „Warlock“ се разгръща в огнен бич.
Видът ми би трябвало да е достатъчно страшен. Гол до кръста мъжага с леко заснежени рамене. Моделирал съм тялото на Стрелеца жилесто и здраво, веднага се вижда, че е на могъщ боец. Пък и светещият бич в ръката… всеки трол би се изплашил.
Тропотът наближава все повече.
Кривя лицето си в кръвожадна усмивка и чакам.
Зад скалите се появява мъничка фигура, която стига едва до гърдите ми.
Ето ти великан с тракащи челюсти!
Лицето и тялото на пътника са като на дете. Само че нещо с хормоните му не е наред — голите до коленете крака са обрасли с гъста козина. Какво пък, с такива лапи е уютно да стъпваш бос и по снега. На гърдите на пътника има барабанче, по което той удря с малки палки, докато върви.
Хобит.
Това е добре.
Когато ме вижда, хобитът замръзва. Дори изпуска едната палка на снега.