— Хо-хоо! — казвам зловещо аз.
Хобитът вече не удря барабана, за сметка на това наистина започват да потропват челюстите му.
— Кой си ти? — питам аз и посягам към хобита с „Warlock“-а. Бичът започва възбудено да се изопва, налага се да го отдръпна.
— Хардинг, съ-ър! — прошепва хобитът.
— Кой? — уточнявам аз, вече с нормален глас. Но горкият хобит съвсем се е паникьосал, дори не се опитва да извади мъничкия кинжал, небрежно втъкнат зад колана му.
— Х-хардинг, любезни сър. С-сам роди Фродо, Фродо роди Холфаст, Холфаст роди Хардинг…
— Тебе, така ли?
— Мене, любезни сър!
— Напразно!
— Да, любезни сър — смирено се съгласява Хардинг.
— Не съм ти никакъв сър! — изкрещявам аз. — Още по-малко любезен! Аз съм… — Осенява ме вдъхновението и казвам — Конан! Безстрашния кимериец Конан!
Хобитът е чувал за Конан, той започва бързо да кима, без да пита по какъв начин персонажът на Хауърд е попаднал в света на Толкин. Впрочем, ролевите играчи са от хората, които се увличат, така че не си налагат дребнави ограничения. Можех да се нарека и Кашчей Безсмъртни, само дето нямам подходящото телосложение.
— Къде отиваш? — продължавам своя разпит и тръгвам да обикалям хобита. Той се върти, старае се да не ме изпуска от поглед.
— Догонвам а-армията.
— Каква пък е тази армия?
— На елфите. Отиваме да се бием с орките и джуджетата!
— Защо?
— Защото те са лоши!
Все повече и повече ми се струва, че в тялото на хобита се крие дете. Един възрастен би намерил по-сериозни аргументи, пък и би скочил да се бие.
— Армия… — казвам замислено. — А! Спомням си. Имаше такава…
Очите на хобита се изпълват с ужас. Той поглежда накриво бича, вече не се съмнява в печалната съдба, постигнала армията на елфите.
— Говори се, че вие, хобитите, сте двуутробни — съобщавам. — Вярно ли е?
Хобитът шашардисано клати глава и притиска ръка към корема си.
— Има ли кльопачка?
Храбрият Хардинг ми предава раницата си. Намирам в нея две-три питки, пълна манерка, парче сушено месо и омеквам.
— Предвидлив си, хобите… А това пък какво е?
От дъното на раницата изваждам „Снийкърс“.
Хобитът незабавно се разревава. Да. Със сигурност е дечко.
Късам със зъби обвивката на шоколадчето, късам половината, протягам на хобита остатъка. Той престава да плаче.
— Как мислиш, ще разбиете ли джуджетата? — питам аз. Не е хубаво да го ограбя и после просто да го пусна. Защо да не поговорим?
— Ще ги смажем! — кимва хобитът. — Те правят стрелите си от тис, а стрелите от тис не са хубави. И се строяват в хирдове11, а това не е хубаво построяване.
Нямам ни най-малко желание да вниквам в детайлите на разногласията между джуджетата и елфите.
— Далече ли е градът?
— Лориен е на пет мили…
Нещо не е съвсем наред с географията тук… Но нищо, няма значение. Да можех само да науча кое е името на сървъра…
— А кой управлява тази страна?
— Светлият елф Леголас!
Добре. Информацията е достатъчна.
— Тръгвай — казвам аз и мятам на рамо раницата на хобита.
Хардинг не протестира против грабежа. Нещо повече, пита плахо:
— Може ли да вървя с вас, Конан? Джуджетата и без мен ще ги разбият.
Само това ми липсваше. Отново надявам мутрата на звяр и шепна:
— А ти знаеш ли, че хобитът е не само скъпа кожа? Това са и трийсет-четирийсет килограма вкусно и лесносмилаемо месо!
Книгите не лъжат, хобитите наистина умеят да тичат бързо. Само косматите му пети се мяркат в далечината сред снежния прах.
Връщам се при Вики и Неудачника в най-добро разположение на духа. Те са чули разговора, не се налага да го преразказвам.
— Ето ти храна. — Връчвам раницата на Неудачника. — Сега ще ти направим леговище и ще излезем от дълбината. Ще се върнем по честния начин, през Лориен, с нормално снаряжение. И ще те измъкнем оттук. Съгласен ли си?
Неудачника кимва.
— Ще почакаш три-четири часа — разсъждавам аз. — Става ли?
Всъщност, и без това нямаме друг изход. Не мога да го нося както съм полугол пет мили в тоя снеговалеж.
Двамата с Вики му приготвяме под една стара ела постеля от клони, настаняваме го, връчваме му раницата с трофеите. В манерката има слаб алкохол. На истински студ не си струва човек да се сгрява с него, но във виртуалността — защо не?
— Ще изплуваме ли? — питам Вики. — Ще се срещнем след три часа… например при входа на леголаския сървър?
Тя кимва. След миг фигурата й се разтваря във въздуха.
— До после, Неудачник — казвам.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
100
Излязох навреме. Часовникът показваше десет без четвърт сутринта.