— Сигурно ще ми трябва още едно денонощие — казах тихо. — После ще офейкам нанякъде… в Сибир или на Урал.
— И не казвай на никого къде се спасяваш. — Маниака кимна. — На мен също недей.
Чашите бяха празни и той предложи:
— Да отскоча ли до магазинчето?
— Тепърва трябва да си рисувам тяло.
— Мамка му. Пускай „Биоконструктора“.
След минута седяхме, като издърпвахме мишката един от друг и тракахме по клавиатурата. Наложи се да бракуваме първото тяло, което нарисувахме — прекалено беше предизвикателно. Двуметров дървеняк с грамаден меч на кръста. Тип, за когото ще се лепят всички авантюристи. Такава беше забележката на Шурка и бях принуден да се съглася.
Следващата личност беше безобидна, дори жалка. Парцалив старец просяк… Може и никой да не го закача, но няма да е в състояние и да мъкне Неудачника пет мили. Тук пък аз наложих вето, без да обяснявам причините.
Виж, третият опит се оказа успешен.
Младежът на екрана беше достатъчно як, но с такова бебешки невинно лице, че направо да ти се доповръща. Облякохме го със светлозелена туника до петите и окачихме на рамото му парцалива торба.
— Лечител! — със задоволство обобщи Маниака. — Човек, лечител. Без сериозна причина никой там няма да те закачи — нито елфите, нито орките. Тя, медицината, е нужна на всички.
Той започна да слага в торбата разни кутийки, колби, сушени билки, избирайки ги от каталога с аксесоарите.
— В света на ролевите играчи ще умея ли да лекувам?
— Разбира се. Там ситуацията е следната — пристигаш в тоя или оня облик и владееш определена сила. Например бойни изкуства, мъдрост или умение да цериш. Колкото по-дълго живееш в техния свят, толкова повече се засилват дарбите ти. Щом се представяш за лечител, веднага ще можеш да лекуваш леки рани, счупвания, изкълчвания…
— Колко интересно — казах аз, загледан в новата си личност. Тя дори започна да ми харесва. — Благодаря. Лично аз със сигурност щях да се издокарам като воин.
— И веднага щеше да получиш меч по кратуната от някое старо куче.
— А ти като какъв ходи там?
Маниака се засмя.
— На никого нито дума, нали?
— На никого.
— Аз бях елфическата жена-воин, Ариел.
— Защо?
— Исках да сваля Горомир.
За миг онемях. Разбира се, това не е моя работа, но…
— Горомир е момиче — бързо поясни Маниака. — Там при тях е пълен бардак, момичетата често играят мъжки роли и обратно. Половин година я свалях…
— И какво?
— Нищо. Горомир се събра с Дианел.
Не рискувам да уточнявам каква е била в действителност Дианел — момче или момиче. Тонът на Шурка е прекалено мрачен.
— Ако срещнеш там Горомир, предай поздрави от Ариел — допълва Шурка. — Разделихме се спокойно. Приятелски. Мамка му.
— Трябва да стигна до оня сървър с града Лориен, където царува Леголас. Твоят Горомир там ли се подвизава?
— Не „твоят“, а „твоята“! — срязва ме Маниака. — Не знам, отдавна не съм се вясвал. Сега ще го издирим.
Той подкара Вики и започна да ровичка чрез терминала по сървърите. След пет минути търсенето се увенча с успех.
— Ето! „Светозарният Леголас кани мъдри елфи, храбри хора и ловки хобити във великия град Лориен, защото настъпиха дните на последната битка на силите на доброто с орките и джуджетата!“ Ще те посрещнат с разтворени обятия.
— Това е излишно.
— Хм… по бутилка бира? Имаш още цял час и половина.
Бира след коняка? Но аз наистина имам доста време. С помощта на Шурка личността беше нарисувана достатъчно бързо.
— Става — решавам аз.
101
Затворих вратата след Шурка, много внимателно сложих верижката. Надникнах в кухнята, за да се убедя, че газта е изключена.
Не се чувствах пиян. Четири бутилка бира са нищо работа. А коняка изобщо не се брои.
По пътя към компютъра под краката ми непрекъснато се озоваваха разни кабели, стари чехли, съборени от рафтовете книги. Понеже Шурка се спъна и се хвана за полицата, за да не се изтърси. Какво му стана?
— Вики, има ли поща? — измърморих аз.
— Не те разбрах, Леонид.
— Има ли поща? — повторих бавно аз.
— Да.
Може би два литра тъмна бира, изпити в ударно темпо, не са чак толкова малко? Ако Вики не може да познае гласа ми…
Подтиснах пристъпа на разкаяние и започнах да прехвърлям пощата.
Всякакви глупости.
Трябва да хвърля поглед и на „таблото за обяви“.
Разбира се, никой от моите работодатели или приятели не знае истинския ми адрес. Ако някой иска да се свърже не просто с Леонид, а с дайвъра, има само един начин — да се остави съобщение на анонимен сървър във Финландия, където може да надникне всеки желаещ и да прочете обявите. Защитите не позволяват на ламерите да фалшифицират чужди съобщения, а мъгливите фрази на самите писма са разбираеми само за получателя им. Пълна анонимност и надеждност. Нека някой се пробва да извлече секретна информация от любовните интриги, дребния бизнес и празните дрънканици.