— Льоня, ако ти трябват пари… — неочаквано казва Ромка. — Мога да ти дам моя дял. В края на краищата, ти свърши почти цялата работа и ти си този, който пострада. Ще ти потрябват, ако ще се криеш.
Поклащам глава.
Ромка е страхотен, но не ми трябва такава саможертва.
— Ако можеш… по-скоро бих те помолил за друго.
— Всичко, което искаш!
— Ще ми се наложи да офейкам. Да прикривам следите си. Не искам да отсядам в хотели… ще може ли да поживея при тебе месец-два, докато нещата се укротят…
И аз не знам защо го моля за това. Може би не ми се иска да се откъсна напълно от дълбината? Поне през погледа на Ромка да наблюдавам виртуалния свят. Да усещам туптенето на електронния пулс, да поглъщам информацията…
— Няма да ти бъда в тежест… — допълвам аз.
Но по лицето на Ромка вече се изписва отказът на молбата ми.
— Не.
— Извинявай — аз свивам рамене. — Разбирам.
Все пак ние се страхуваме един от друг. По-лесно ни е да пожертваме огромни пари и така да успокоим съвестта си, отколкото да разкрием своята самоличност.
— Нищо не разбираш… — измърморва Ромка. — Искаш ли да ти кажа адреса си? Реалния! Град, улица, номер!
— Недей.
— Не мога да те приема — той отмества погледа си встрани. — Просто… семейни проблеми.
В дълбината си строим дворци. А как е в истинския свят?
Да предположим, че въпреки габаритите на апартамента ми, аз спокойно мога да приемам гости. Но ако у Ромкини същата площ е заселена и от жената, тъщата и трима сополанковци?
— Ясно — слагам ръка на рамото му. — Наистина те разбрах. Изобщо не се сърдя.
И все пак Ромка не ме гледа в очите.
— Да потеглям, а? — питам аз.
— Ще дойдеш ли на събирането?
— Разбира се.
— А сега накъде?
Изкушението да си затрая тайнствено е голямо. И така би било най-разумно от моя страна. Но все пак отговарям:
— Да постресна едни елфи. Потеглям, Ромка. Ще се видим.
Когато излизам от „Трите прасенца“, той си поръчва още една водка. Не, това е чудовищно! Или е толкова силен дайвър, че не му действа виртуалният алкохол?
Ролевите играчи не се афишират особено. Има и изключения, като „Елфическите поляни“, но това са по-скоро туристически атракции, където приказните герои припечелват за насъщния… по-точно за да покрият сметките си за ток и телефон.
Сървърът, на който е построен Лориен, е собственост на някой от Русия, това е всичко, което успявам да науча, без да нарушавам законите. И компанията, която се шматка там, е предимно рускоезична.
Може да нахълтам при Леголас, дегизиран като турист, но казва ли ти някой какво ще стане? Все едно в Мека да довтаса християнин и да се изтресе директно при Черния Камък, с все обувките, шапката и позлатения кръст на гърдите.
Не, по-добре да съм новак, който е прекалил с четенето на Толкин, Хауърд, Перумов и останалите писатели, които отдават дължимото на романтиката на мечовете и драконите!
Измъквам се от таксито край леко килната съборетина. Трябва да се признае, че мизерията на сградата е предадена великолепно. Да се имитира нищета и занемареност е далеч по-трудно, отколкото богатство и разкош.
Впрочем, и цялата улица не блести с красота. Някакви обезлюдени постройки, складове, офиси, затворени до по-добри времена. На ролевите играчи не им допада шумът. Кой знае защо, Вики я няма. До входа пристъпва от крак на крак само някакъв елф — крехко златокосо същество с неясен пол и възраст. Носи впити бледозелени панталони и зелено палтенце. Нарамило е лък и колчан със стрели.
Спирам се пред вратата и чакам. Елфът ме поглежда накриво, после пъха ръка в пазвата си, измъква цигара и запалка. Припалва, после изпуска тънка струя дим.
Пушещите елфи не са гледка за хора с разклатени нерви. Имам чувството, че ще хвърли топа още след първото всмукване, за да илюстрира нагледно вредата от никотина… По дяволите!
— Ви… — започвам аз и се запъвам. Ами ако не е тя?
— Ви, ви! — жизнерадостно казва елфът. — И ви, и ми… Льоня?
Гласът на Вики също е променен, сигурно работи програмата за корекция на звука. Човек може да си помисли, че във виртуалността е попаднал Робертино Лорети.
— Ти ли си? — уточнявам все пак.
Вики разбира съмненията ми.
— Хобитът не е само ценна кожа! — весело съобщава тя. — Позна ли ме?
— Защо точно елф?
— Все пак сме на тяхна територия. Така ще е по-безопасно.
— А как се казваш?
— Макрел12.
— Какво?
— Не ти ли звучи като елфическо име? Аз съм от шотландските елфи.
Започвам леко да подозирам, че и Вики е ударила нещо за повдигане на настроението.
— Ами… а какво си — той или тя?
— Нямах време да изпипам детайлите — заявява небрежно Вики-Макрел. Захвърля цигарата. — То ще си проличи — в зависимост от ситуацията.