Глупаво е да продължаваме да стърчим пред сградата, затова влизаме. Тесен тъмен коридор, стените са изрисувани с някакви графити от баталните жанрове. В края на коридора пламти бяло сияние, зад което смътно се мержелее човешка фигура.
— Кои сте вие? — подвикват ни.
— Чухме призива на светлозарния Леголас и се притекохме на помощ! — крещя в отговор.
— Спрете там, където сте! Имената ви?
— Макрел, от светлите елфи на езерото Лох Нес! — заявява Вики.
— Лечителят Елениум13, от страната Транквилия!
Вики ме смушква в ребрата, но нищо не мога да направя, името вече е измислено и изречено.
Човекът, скрит зад сиянието, размишлява.
— Заедно ли дойдохте?
— Да — отговаря Вики. Тя поема инициативата и това ме радва. Не съм в настроение задълбочено и сериозно да баламосвам някого.
— И как стана така, че светлият елф и лечителят човек са се сприятелили?
— В сражение с орките предателски ме раниха с тисова стрела! — възкликва Вики. Тя продължава да избягва афиширането на половата си принадлежност. — Ако не беше чудотворната сила на Елениум, ти нямаше да ме видиш сега, непознати човече.
Стоя с каменна физиономия, но това ми струва кански усилия.
— А ти, Елениум, какво ще кажеш?
— Шайка гнусни джуджета, строени в хирд — спомням си разказа на детенцето-хобит, — предателски се нахвърлиха върху мен! И ако не беше безстрашието на Макрел, аз… аз…
Не знам как да завърша и закривам лицето си с ръце. Беззвучният смях много прилича на ридание.
Сиянието се разтваря и в коридора излиза старец. Движенията му са толкова енергични, а гласът е толкова младежки, че едва ли е на повече от двайсет.
— За мен е чест да поздравя мъдрия лечител и безстрашния… безстрашната… — той се поколебава — безстрашния елф! Сега вече сте в безопасност!
— Благодаря — прошепвам аз.
— Ти, мъдри Елениум, получаваш десет точки за майсторство, пет — за издръжливост и пет за сила — съобщава стареца. — А пък ти, ъ-ъ… Макрел… получаваш десет точки за майсторство, десет — за издръжливост, десет за сила и десет за храброст.
— А аз защо останах без храброст? — възмущавам се.
— На хората не им отива да плачат! — важно съобщава старецът. Но за мен се застъпва Макрел, на която — или на когото — портиерът явно симпатизира.
— Елениум пролива сълзи за по-големия си брат, Седуксен14, загинал от лапите на джуджетата.
Ох. Май Вики попреиграва.
За щастие младият старец или не е запознат с фармакологията, или има чувство за хумор.
— Добре, ти получаваш пет точки за храброст — великодушно решава той. — Заповядайте в славния град Лориен и съберете сили преди решаващите битки!
Подчиняваме се на жеста му, навлизаме в сиянието и в края на коридора откриваме масивна желязна врата.
— По-голям брат Седуксен, казваш? — прошепвам зад гърба на Вики.
— Добре де, не се сърди…
И ние излизаме на улиците на Лориен.
Около две минути стоя на едно място и се оглеждам. По дяволите, наистина е красиво!
Исполински дървета с бяла като сняг кора. Тъмнозелен и пурпурно-златист листак. Пътечки, павирани с бял камък. По дърветата са изградени някакви площадки и жилища с малки дървени стълби помежду им.
— Здраво са работили — професионално коментира Вики. — Браво. Да построиш такова нещо с гол ентусиазъм…
Можех да отбележа, че и тя от чист ентусиазъм е създала света на планините. Но не искам да й напомням за тази може би завинаги изгубена прекрасна страна.
— Трябва да намерим изхода — решава Вики.
Вървим по белите пътечки и се наслаждаваме на околната благодат. Въздухът е свеж и сладък, лекият мраз ни пощипва по бузите. Няма сняг, очевидно магията на елфите прогонва облаците. Едва-едва, на границата на чуваемостта, звучи средновековна музика. Жалко, че има толкова малко народ. Явно всички са отишли да се бият с орките и джуджетата.
Под едно от снежнобелите дървета е разпален огън и стои шлифовъчен диск. Под надзора на един елф някакъв космат здравеняк се опитва да наточи меча си.
— Не подминавайте така, пътници! — повиква ни елфът и ние се спираме. — За пръв път ли сте тук?
Вики кимва.
— Не сме ли роднини, о, благородни? — пита елфът Вики.
— Не, чудни ми братко! — отрязва му квитанциите Вики. — Кажи ни как да напуснем стените на града и да настигнем армията.
Елфът се начумерва.
— Нямате достатъчно майсторство. Постойте при мен, научете се да острите мечове. Само три часа — и точките на майсторството ви ще нараснат с пет!