Голям кеф, няма що. Да въртиш несъществуващ шлифовъчен диск, за да се сдобиеш с несъществуващо умение.
— Бързаме — отказва му Вики.
— Тогава се покатерете на този мелорн — елфът кимва към едно от дърветата. — Само след шест часа физически упражнения на стълбите ще получите по седем точки за сила и издържливост!
Струва ми се, че на елфа точилар просто му е скучно. Неговият чирак явно скоро ще се сдобие с петте точки майсторство и на елфа ще му се наложи да си седи тук сам.
— За нас е наслада да слушаме думите ти, благородни елфе — заявява Вики. — Но ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме в битката.
— Тогава вървете ей натам! — елфът мрачно маха с ръка, след което се нахвърля върху мъжагата с меча: — Как остриш? Как? Това да не ти е кухненски нож? Ще ти взема точките за майсторство!
Бързо поемаме накъдето са ни упътили. Много им е строга дисциплината.
Очарованието от Лориен постепенно се разсейва.
— Пък аз си мислех, че тук само размахват мечове… — учудено шепне Вики.
— Не. Те изучават и езиците на елфите и джуджетата, и средновековна икономика, острят мечове и кинжали, съчиняват балади и легенди.
— Много полезен опит трупат, няма що…
— Де да можеше да закриеш всичките RP-сървъри… — подсказвам ехидно.
— Не, това е тяхно право — не се поддава на провокацията Вики. — Просто ми е малко тъжно. Още една мозъчна дъвка.
— Да не би да са малко подобните субкултури? Тези тук поне не се друсат и не вдигат революции.
— Аз не копнея за еднообразие, Льоня. Всеки си намира развлечения по вкуса. Но това си е чист ескейпизъм. Бягство от действителността.
— Разбира се. И колекционирането на марки, и играта на покер, и голямата политика, и малките войни със съседите — всичко това е бягство от живота. В света няма общовалидни ценности. Налага се да търсим малки, ама съвсем мънички цели. И да си жертваме живота за тях.
— Знаеш ли, така ще вземе да ти се прииска да повярваш и в комунизма.
— Защо пък не? Красива и голяма цел. А пък саможертвата в нейно име си е направо в традициите на…
Безстрашният елф Макрел ме гледа с мрачна тъга.
— Льоня… Елениум… а ти имаш ли цел в живота? Каквато и да е? Не става дума за кражбата на някоя хилядарка в зелено или за купон с приятели в някой ресторант, а точно за Цел?
— Имам — честно си признавам аз.
— Тайна ли е?
Замълчавам за миг.
— Знаеш ли, ще ми се, когато се прибирам у дома, да не ровя за ключове из джобовете си.
Вики, както си е с маската, отмества поглед.
— Това е нещо съвсем дребно и смешно — казвам. — Това дори не е като остренето на несъществуващи мечове… и не е като изучаването на психопатите във виртуалното пространство. Да не говорим, че не е комунизъм или световна революция. Но ми се иска просто да позвъня — и някой да ми отвори вратата.
— И на мен понякога ми се иска същото — отговаря Вики след дълга пауза. — Но вече ми се е случвало да се връщам вкъщи, когато са можели да ми отворят вратата. И това… невинаги беше забавно.
Получи си го, дайвър…
В лицето, право по физиономията…
— Да тръгваме, Льоня, трябва да спасяваме Неудачника — казва безстрашният воин Макрел.
И закрачваме към стената, обграждаща Лориен.
Тук има повече народ. Наглеждани от елфически мъдреци, десетки новобранци заработват точки за сила, като се бият с мечове и пускат стрели по мишени. Покрай подредените в редица дюкянчета, в които търговците печелят точки за майсторство, се разхождат купувачи. И те също гледат да постигнат нещо. Дрипав художник рисува портрети на всички желаещи, някакъв фокусник — сигурно дребен магьосник, жонглира с огнени кълба. Животът кипи. Младеж с китара, човек, но предрешен в зелено като елфите, свири и пее:
Малката групичка слушатели не проявява ентусиазъм и бардът прекъсва баладата, след което се озърта и преминава на някакви зловещи местни частушки15.
Тълпата приема тази непретенциозна песничка доста по-добре. Аплодират барда, подхвърлят му дребни монети, кикотят се.
Тихичко се отдалечаваме.
— Имаме ли нужда от нещо? — Вики посочва с поглед дюкянчетата.
— А пари?
— Потърси в джобовете.
Бръквам в джоба на дрехата си — там наистина има пет медни монети.
— Дават се автоматично на всеки влязъл — обяснява Вики. — Чувала съм, че го правят.
В едно от дюкянчетата след разгорещен пазарлък с продавача купуваме две манерки местно вино и два къси кинжала. Не че имаме намерение да се сражаваме, изтрябвали са ни мечовете, копията и алебардите, с които е заринат местният пазар. И все пак слабостта към оръжието е нещо генетично заложено в мъжкия организъм. Съпровождан от неодобрителния поглед на Вики, аз обикалям дюкянчетата, разглеждайки оръдията за изкореняване на себеподобни. Вътре цари полумрак, само под стъклените похлупаци редом с изложените оръжия горят свещи. Отблясъците на пламъка върху остриетата са обагрени в кървавочервено. Спомням си за продавачите на цветя, които през зимата поставят свещи в аквариумите със своята стока.