Но Маниака позвъни след три минути.
— В Ал-Кабар ли си гостувал? — попита той с меден глас.
— Да — нямаше смисъл да лъжа. — Как се справи толкова бързо?
— Не съм се справял. Това е мой вирус, приятелче.
Не се досетих за нищо по-добро от това да кажа:
— Извинявай…
Маниака или просто Шура в обикновения живот, беше много сериозен:
— Ти какво, да не си им отмъкнал някоя програма?
— Не беше съвсем отмъкване. Но общо взето — да, това беше вградено във файла…
— Свързва ли се с някой друг по модема? След като получи този файл?
— Не.
— Значи си късметлия — уведоми ме Маниака. — Нали разбираш, това не е обикновен вирус, а пощенска картичка.
Не разбрах и Маниака ме просветли:
— Картичка с обратен адрес. Ако вирусът установи, че на компютъра има комуникационно оборудване, той лепва за всяко твое писмо още едно — мъничко, невидимо… пощенска картичка. Без текст, но за сметка на това с обратен адрес. Писмата заминават заедно, а после, вече от чуждия компютър, картичката отпътува в службата за сигурност на Ал-Кабар.
Направо всичко ми изстина отвътре.
— Разкарах вируса от моята машина…
— Не си разкарал самия вирус, а лъжливите отражения, които е създал. Специално за приспиване на бдителността. Масовите програми засега не откриват картичката — прекалено рядък екземпляр е.
— И какво да правя сега?
— Да черпиш по бира — подсмихна се Маниака. — Сега ще получиш от мен писмо, в него има лекарство. Специален антивирус. Без хелпове е, просто пускаш бат-файла да проверява машината. Имай предвид, че ще работи дълго, продуктът не е комерсиален, а нещо като… лична застраховка срещу собствения вирус.
— Благодаря.
— Аха. За малко да загазиш яко, Льоня.
— Много хакери се навъдиха — измърморих аз. — А защо, по дяволите, никога не си ми споменавал за тая джаджа?
— Ами откъде да знам, че се занимаваш с компютърни кражби? — с право ми възрази Маниака. — Питай ме следващия път, когато тръгнеш да се вреш из разни змиярници. Добре, пускай модема.
След две минути стартирах получения антивирус. Наистина работеше бавно, на всяка минута уведомяваше, че е намерена „пощенска картичка“. Полиморфът беше плъзнал из целия компютър.
За малко да загазя, вярно е.
Поглеждайки към екрана, си направих огромен сандвич, налях си чаша чай и излязох на балкона. Вече бе тъмно, пръскаше лек дъждец. Въздухът беше влажен и студен.
Дайвърите ги погубва самонадеяността. Опасностите на виртуалния свят не са страшни за нас и това полека-лека приспива бдителността ни.
А най-жалкото е, че ние изобщо не сме професионалисти. Кой знае защо от хакерите не стават дайвъри — те възприемат виртуалния свят като реалност.
За сметка на това дайвър станах аз, посредственият художник от фалиралата преди три години фирма за компютърни игри, който получи като обезщетение стар компютър и се набута в дълбината. Един от стотината оцелели до днес.
Провървяло ми е.
Сигурно просто ми е провървяло.
10
Само преди пет години виртуалният свят беше измислица на фантастите. Вече съществуваха компютърните мрежи, шлемовете, виртуалните костюми, но всичко бе само една профанация. Създадени бяха стотици игри със свободно придвижване на героя из обемното и ярко оцветено киберпространство, но за виртуалност и дума не можеше да става.
Създаденият от компютрите свят е прекалено примитивен. Той не може да се сравни дори с анимационните филми, да не говорим за игралното кино. А какво остава с реалния свят? Можеше да се бяга из нарисувани лабиринти и замъци, да се водят битки с чудовища — или с приятели, седящи пред същите като твоя компютри. Но дори по време на трескаво бълнуване никой не би сбъркал илюзията с реалността.
Компютърните мрежи позволяваха на хората от цял свят да общуват помежду си. Но това беше просто размяна на редове върху екраните… в най-добрия случай — придружени от нарисувана от събеседника муцунка.
Истинската виртуалност изисква свръхмощни компютри, изключително качествени линии за връзка, титаничен труд на милиони програмисти. Строителството на град като Дийптаун би отнело няколко десетилетия.